Йото Йотов: В Барселона 92 загубих златото, а в Атланта 96 спечелих среброто

Йото Йотов, един от големите ни щангисти, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е „Спортист на годината“ за 1997 г. Един от железните мъже, наложили за дълго с изявите си на световния подиум българска хегемония във вдигането на тежести. В своята кариера той ликува с 3 световни и 6 европейски титли. Два пъти е сребърен медалист на олимпийските игри в Барселона през 1992-а и в Атланта през 1996-а. Триумфира в генералното класиране за Световната купа през 1991 година. Носител е на общо 17 отличия в двубоя на тези най-големи надпревари в щангите. В кариерата в категориите до 67,5, 70 и 76 килограма е чупил също и два пъти световния рекорд. В края на кариерата си като мнозина от родните асове във вдигането на тежести и той опита късмета си като легионер. Но не в модерните през 90-те години дестинации за щангистите ни като Австралия или САЩ, а в Хърватия. Там обаче не му провървя и скоро се завърна у нас. Днес е избрал живот далеч от шумотевицата в пернишкото село Ярджиловци.

- Йото, здравей! Добре дошъл на подиума на „Код Спорт“! Благодаря, че отдели време за това интервю, защото знам, че не обичаш шумотевицата и неслучайно си избрал тихия живот извън големите градове. Разкажи как се чувстваш по време на пандемията?

- Отначало беше малко притеснително, неизвестно. После стана много странно да излизаш на улиците и да няма никой. Но се адаптирахме и мисля, че няма проблеми. Всичко е наред и да се надяваме да не се повтаря.

- Как върви животът на село? Как се чувстваш в родното Ярджиловци, след като четвърт век си пътувал по целия свят едва ли не нон-стоп?

- Наистина е така, пътувал съм. Добре се чувствам. Спортът е до време, няма как цял живот да си състезател и да участваш на състезания. Просто всичко си има край, за съжаление.

- Спокоен ли си сега за бъдещето? Заработил ли си толкова от спорта, че да се чувстваш спокоен?

- Човек никога не може да бъде спокоен. Прекрасно е, че нашата държава все пак реши да даде пенсии на олимпийските медалисти. Засега това са основните ми доходи, с които преживяваме аз и семейството ми.

- Поддържаш ли връзка с някои от бившите ти съотборници или след като десетилетия наред си бил с тях по 350 дни в годината, днес не си липсвате?

- Липсваме си, чуваме се за празници, рожден ден, Нова година, Великден… С някои по-често се чуваме и така.

- Ти си представител на едно славно поколение с Иван Иванов, Николай Пешалов, Стефан Ботев, Гълъбин Боевски, Златан Ванев. С кого си в най-близки отношения?

- Стефан Георгиев липсва, с него се чувам най-често, защото той беше състезател в Перник. Били сме в последните години – 1995-1997 г. в една стая.

- Как са те – оплакват ли се от живота или са доволни?

- Някои се оплакват, някои са доволни…

 

- По-рано се оплаквахте, че сте постоянно в залата – сега как е?

 

- Така е, но мисля, че тогава беше по-добре. Всички си спомняме за онези славни години на българските щанги.

 

- Първо си започнал да се занимаваш със спорта борба в пернишкия регион. Да не си бил повлиян от легендарния Боян Радев, който е родом от близкото Мошино?

 

- Не съм повлиян от Боян Радев, просто като че ли в моето родно село дойде треньорът по борба. Бях в четвърти клас, половината клас се записа, както и от горните класове и така започнах да тренирам. Мисля, че борбата много ми помогна по отношение на физическата ми подготовка. Малко късно започнах с вдигане на тежести официално – бях в девети клас. А неофициално след олимпиадата в Москва баща ми ми направи една гира, която още си стои на село, и с нея започнах да тренирам успоредно с борбата. Самоук, но добре се получи.

 

- После това повлия ли ти на техниката в щангите? Имаше ли нещо специфично?

- Имаше, защото първите години техниката не ми беше много добра, но след това вече се шлифовах и нещата се получиха.

 

- А защо в крайна сметка избра вдигането на тежести или пък то те избра теб? Как се случи?

 

- Любовта към спорта. 1980 г. на олимпиадата в Москва не знам по каква причина, тогава съм на 11 години, виждам, че Янко Русев става олимпийски шампион. Оттогава започнах да тренирам самоук на село и се получиха нещата.

 

- Състезавал си се и за ЦСКА, и за Левски-Спартак. Такива промени обикновено не са много здравословни – как беше при теб?

 

- Нормално. Аз трябваше да бъда войник в Левски, но ген. Добри Джуров решил друго. Изпратил беше заповед да отида в ЦСКА и това е. Нямаше как да не отида.

 

- Големите ти успехи са през 90-те години, когато реално държавата ни е абдикирала от спорта. Как се почувства тогава промяната? Имаше ли някои плюсове или повече минуси? Как го усети през твоя поглед?

 

- Минусите бяха, че нямаше пари, нямаше средства за подготовка. Лагерите се правеха къде ли не, били са и в мизерни условия – нямаше парно, нямаше ток. В такива условия сме тренирали.

 

- Работил ли си, когато премина при мъжете при прословутата „желязна система“ при Иван Абаджиев или във въпросните 90-те години настъпи демокрация и в тренировъчната зала?

 

- При Абаджиев за първи път отидох 1987 г. за два месеца като юноша. След това 1988 г. началото започнахме да се готвим за олимпиадата. Беше един много разширен състав, може би около 40 човека. Научил съм много неща от Абаджиев. Има много плюсове, минуси, много хора говорят различно. Хубаво е от всеки треньор човек за себе си да вземе най-доброто, да тренираш така.

 

- Имаше ли голям стрес, когато отиде на първия си лагер с мъжете? Толкова много звезди, включително и Янко Русев – човекът, който те е запалил…

 

- Мисля, че нямаше стрес, защото бях в една стая с Митко Гръблев. Тренирах на един подиум с него, той е прекрасен човек. Първите два-три дни бях притеснен, но момчетата ме приеха много радушно – и Севдалин Маринов, Нено Терзийски и всички други. Нямаше никакви проблеми.

 

- Ти имаш ли някакви т. нар. „малки истории“ с Иван Абаджиев? Мнозина от вас, звездите в щангите, разказват, че са имали спорове с него, други – скандали, а после и хубави моменти…

 

- Беше през 1997 г., когато той се завърна в щангите..

 

- Това е най-силната твоя година.

 

- Да и фактически се разбрахме, защото тогава синът ми беше на една година, да си тренирам в Перник и да ходя в София само на контролни тренировки. Той се съгласи и станах европейски шампион, световен шампион. Това е против неговата система, но на другата година нещата се обърнаха. Пак се бяхме договорили да тренирам тук и само да ходя на контролни. В един момент каза: „Не, не може да тренираш в Перник, трябва да си тук.“ Аз бях човек вече на 29 години и няма как на тази възраст… Тренировката се променя, не може както си на 20 години и тренираш една тренировка, така и на 30 години да тренираш същото. Нещата са много по-различни.

 

- Както Стефан Ботев сподели в „Код Спорт“, че той е застъпвал идеята, че няма как тежките категории да тренират по начина, по който леките.

 

- Абсолютно вярно. Дори през 1989 г. имахме един лагер и аз бях от учениците на Стефан Ботев. Ние гледахме как Ботев тренира, защото той беше много як. Когато той тренира, и ние тренираме. Когато той леко почива, и ние почиваме. Абаджията ни беше кръстил „учениците на Стефан Ботев“.

 

- Но не си опитвал като него да се пребориш с овчарката на Иван Абаджиев?

 

- Не съм. Като влезеше овчарката, ние се качвахме на шведската стена горе или на прозорците в сегашната зала в „Дианабад“.

 

- За теб кой е най-великият щангист на планетата за всички времена и защо?

 

- Великите са много, но може би най-великият и най-харизматичен си остава Наим Сюлейманоглу или Наим Сюлейманов. Той си е наш, кой каквото иска да говори, но си е наш състезател, тук израсна. Има и Пирос Димас, Кахи Кахиашвили, Халил Мутлу. Това са хора три пъти олимпийски шампиони, по 5-6-7 пъти световни шампиони. Мнението на моите колеги е, че е Наим и всички останали.

 

- Ти познаваше ли го добре?

 

- Познавах го. Нормално, приятелски отношения. Предимно сме се виждали на състезания – световно, европейско, олимпиада.

 

- Как се държеше?

 

- Много добре. Голям човек.

 

- Смяташ ли, че Наим щеше да постигне също тази силна серия, която направи след напускането на България, ако беше останал? Все пак щяха да го хванат промените тук…

 

- Много труден въпрос, няма как да знам. Отиваш в Турция, там много пари се изсипаха, там и отношението е друго, 70-80 милиона турци са зад гърба ти. Знам, че като Наим вдигаше, в залата бяха само турци с червени знамена. Всички ревяха: „Наим, Наим…“ Това нещо в България много рядко се случва – двама-трима-петима човека в залата и това е. Докато турците са нещо различно. А това наистина помага, защото знаеш, че имаш хора, които са с теб. Когато си сам на подиума на световно първенство, помага.

 

- Освен Наим, в България можеш ли да отличиш някой от легендарните ни щангисти, който според теб е номер 1?

 

- Може би Асен Златев, защото беше лишен да участва на три поредни олимпиади – 1984 г., 1988 г. и 1992 г.

 

- И за трите е бил фаворит на титлата.

 

- Да, беше и по независещи от него причини, не можа да участва. И е постигнал немалко в спорта. А най-важното е, сега и в бизнеса е добре. Значи правилно съм се ориентирал.

 

- Два пъти си бил втори на олимпийски игри и то във времена, в които в националния ни отбор са се страхували едва ли не да пият Витамин С. Можеше ли да триумфираш с титлата на тези надпревари? Кога беше по-близо до златото – в Барселона’92 или в Атланта’96?

- Ако се съди по отношение на тренировката, един месец преди олимпиадата в Барселона, аз вдигах много високи тежести. Мога да кажа, че в Барселона загубих златото, а в Атланта спечелих среброто, защото там беше много силна конкуренцията. Тези 200 кг, които вдигнах на състезанието, ги бях вдигал веднъж на тренировка при лично тегло 82-83 кг. Сваляш 6 кг и вдигаш същото. Наистина тогава радостта ми беше огромна. Но в Барселона за мен загубих златото. Тогава се получи едно заболяване. Бяхме на един лагер в Унгария два месеца преди олимпиадата. Може би около месец преди състезанието аз постигах много добри резултати - 160 кг в изхвърлянето, 190 кг в изтласкването. Това са много високи постижения. Получи се така, че 10-15 дни след това и аз, и Асен Златев, и Кръстьо Милев се разболяхме. Някакви високи температури, някакви вируси, не знам. Ние си имаме наши теории, но нищо не може да се докаже. Минало-заминало и това е. Участвахме с температура, високи дози пеницилин ни слагаха, но при това състояние няма как човек да участва пълноценно.

 

- Имаш предвид за някаква конспирация?

 

- Да, точно това имам предвид.

 

- Тогава опитахте ли се да кажете нещо по темата?

 

- На кого да кажеш? Няма на кого. Нещата излязоха може би преди пет-шест месеца. В световната федерация много неща излязоха. Вече знаете за какво говоря.

 

- Все пак кое най-много те впечатли в тези разкрития?

 

- За съжаление това е истината и точно тази манипулация, тази корупция започна тогава – 1992-1993 г. Все пак съм бил на върха в световните щанги, състезателите от различни държави си говорим помежду си, негодуваме, но няма какво да направиш.

 

- Тогава реално започна пренареждането, което Тамаш Аян искаше.

 

- Абсолютно. Той си правеше, каквото иска. Много милиони отидоха в неговата сметка.

 

- Имал си за треньор по време на олимпиадите и Нораир Нурикян, и Янко Русев – разбираше ли се с тях?

 

- Във времената, в които тренирахме, се разбирахме. Не съм имал проблеми с треньорите. Между двете олимпиади треньор беше Йордан Иванов. През 1993 г. той направи четирима световни шампиони на първенството в Мелбърн. Опитваше се да работи с всеки индивидуално, мислеше, разсъждаваше. Мога да кажа, че с него най-добре съм се разбирал.

 

- В колекцията си от медали имаш шест европейски титли и едно второ място на континенталните шампионати. Знаеш ли, че остана на крачка от рекорда на България на славния Валентин Йорданов, който е отвоювал седем европейски титли в свободната борба? Гонил ли си този рекорд?

 

- Не, сега научавам тази информация. Не съм гонел никакви рекорди. Така се стекоха нещата. Вървеше ми на европейските първенства.

 

- Разкажи за трите си световни титли – кога беше най-трудно, кога прегази конкуренцията? Задавал ли си си въпроса защо само в нечетни години печелиш – 1991 г., 1993 г. и 1997 г.?

 

- Може би съдбата има пръст. Най-трудната ми победа беше през 1991 г., защото беше първата титла, по-млад бях от моите съперници. В изхвърлянето ме повеждат с 5 кг и правят двамата световен рекорд. Много трудно ми беше в изтласкването, но бях добре подготвен.

 

- Кои бяха основните ти конкуренти?

- Исраел Милитосян и Ким Мьонг-нам от Северна Корея. И двамата изхвърляха 160 кг, което си беше световен рекорд.

 

- Журналистите те коронясаха за „Спортист на годината“ през 1997 г. Тогава ли наистина беше на топ ниво?

- През 1997 г. направихме едно прекрасно световно първенство, заедно с Георги Гърдев и двамата полски състезатели. Беше едно шоу - така казват вашите колеги, журналистите. Красиво състезание, хубаво беше. В кат. до 77 кг., бях качил от 67 кг, здрав бях, добре се чувствах, подготвен бях. С втори опит станах световен шампион – 202,5 кг.

 

- Определено в изтласкването си по-силен.

- Да, така е. С изтласкването се решават състезанията. Изхвърляш, колкото можеш и изтласкваш, колкото ти е необходимо. Ако си добре подготвен в изтласкването, ще победиш.

- Така ли беше още от началото на кариерата ти – залагаш на второто?

- Така беше. И трите години, когато съм ставал световен шампион е с по два опита. Първият го правех просто да вляза в състезанието, а във втория отивах, колкото ми трябва за златен медал. Слава на боговете се получи.

- През 1997 г. случи ли с материална награда? Стефан Ботев ни разказа, че за „Спортист на годината“ получил една торта точно във времето, когато имал оферти от Австралия и от САЩ…

- Аз получих една статуетка и сега ми върши много хубава работа. Стои в апартамента и си подпирам вратата да не ми се затваря. Казвам го на много приятели и се смеят. Как може? Защо не я сложиш във витрина? В каква витрина да я слагам!

 

- Тогава подгласник ти беше великата Стефка Костадинова…

- Да, и трето място за Златан Ванев. Славни години за българския спорт. Трима световни шампиони само в щангите. А през последните десет години в целия спорт не можем да ги направим… Само Иво Ангелов и Тайбе Юсеин. Ако изпускам някого, моля за извинение.

 

- Дълго време се състезава в Бундеслигата – какви години бяха това? Как се отнасяха към теб? Заработи ли добре от легионерството в Германия, струваше ли си?

- Бяха много хубави години, хората ме уважаваха. Германците ценят истинските неща. Когато си на ниво, те ценят и те уважават. Това е много важно там, докато в България и 10 пъти да си световен шампион, все тая! Доволен съм, но не можеш да заработиш. Щангите не са футбол! Едно е да играеш в Байерн (Мюнхен), друго е да си щангист в Мутерщад. Парите не са големи – 1000-1500 евро на състезание в зависимост от резултата, който постигаш.

 

- Защо реши да вземеш хърватски паспорт? В началото на новия век се състезаваше за местния Сплит – това ли ти повлия?

- До настъпването на 2000 г. бях състезател на Миньор (Перник). Получавах си заплата, всичко беше точно. Но 2000 г. не знам какво стана, нямаше ли пари, но ми казаха, че няма. Оттогава заплата – няма. Нов век – няма пари! Добре, трябва да се оправям. Бях и треньор в Холандия, а треньорът на националния отбор на Хърватия ми беше приятел – Божко. Каза ми: „Идвай при нас. Нова държава и хора като теб ни трябват. Дори и да не се състезаваш, няма проблеми да вземеш гражданство.“ Така се получи. Каза да тренирам, да участвам на европейски, на световни, да помагам, колкото да се вземат някакви точки за олимпиадата. Бях вече на години, с големия спорт приключих още 1998 г., след като с Абаджиев не се разбрахме да се готвя за световното първенство. Просто започнах с приятели, където имаше състезания ме канеха, участвах по турнири и това е. Вече самостоятелно се оправях.

- Хърватия донесе късмет на Николай Пешалов, твоя приятел, който ликува като олимпийски шампион за тази страна, но за теб тя е единствена „черна страница“ в твоята кариера, единственият допинг скандал. Какво се случи тогава на Средиземноморските игри и как завърши всичко, след като ти обжалва?

- Нищо не се получи. Колкото и да обжалваш, няма връщане назад. Когато отидох в Хърватия, трябваше да се плати някакъв трансфер за мен, за да се получи благословията на споменатия г-н Аян. Обаче не ги платихме тези трансфери. Дори в България ми беше намеквано, че аз трябва лично да говоря с него, за да получа благословията му. Плащаш някаква сума, получаваш неговата благословия и нямаш никакви проблеми да участваш. В щангите това е начин да те спрат. Най-лесно е това – изпращат ти контрола, казват, че е позитивен и това е. На кого ще се оплакваш?

- Остана впечатление, че избра да стоиш встрани от братоубийствените войни, които се разиграваха в родните щанги. Не се ли изкушаваш да поискаш ръководен пост във федерацията?

- Не, много съм далече от тази мисъл. Не знам защо са тези неща. Постоянно някой събира подписи да прави събрание, нова федерация…

- Въпреки че във времето се разбра, че това само влияе отрицателно на вашия спорт.

- Много хора се изпокараха. Хора, които са били дълги години в една стая, тренирали са на един подиум. Заедно сме били, а сега се карат за кокала. Не ми харесват тези неща, но няма какво да се направи.

- Говорил ли си с някой от главните действащи лица по тези скандали?

- С Неделчо Колев, президентът на сегашната федерация, сме добри приятели. Подкрепям го, не се притеснявам да го кажа. Помогна човекът, за да оцелеем, да ни има в Перник като спорт. Ако се сметнат резултати от световни, европейски първенства и олимпийски игри, ние сме много над другите. Не е хубаво да го казвам, но в пернишките щанги имаме 10-11 световни титли! Велики имена – Валентин Христов, Гълъбин Боевски, Стефан Георгиев, Андрей Иванов!

- Заложи на треньорската кариера – съжаляваш ли? Впрочем, твърди се, че в пернишкия клуб по щанги ти си човекът-оркестър в момента…

- Да, дори бях и състезател преди години. И състезател, и треньор, и всичко бях. Може да се каже, че ми е хоби. Когато нямам други ангажименти, аз съм всеки ден в залата. Който дойде е добре дошъл. Пари не получавам, но това си ми е хоби. От щангите няма отърване до живот! Само да сме здрави!

- А има ли талантливи момчета?

- Намират се, но повечето идват за месец-два, заминават, в едната зала, в другата, но нека се движат момчетата.

- Има ли нещо интересно, което да споделиш за личния си живот? Например – синът ти опита ли да тръгне по твоя път?

- Синът ми е израснал в пернишката зала по вдигане на тежести. Тренираше, добре вървеше, но накрая за съжаление получи контузии, които му попречиха да тренира, да се състезава и т.н.

- Какво избра сега?

- Сега е студент в Пловдив – „Хранителни технологии“. Да се надяваме, че ще бъде всичко наред с него.

- Малко „черен“ хумор – няма да има лоши хранителни добавки…

- Да се надяваме, да. Да помага пак на спорта!

- Останаха ли ти цели, амбиции, мишени в живота или всичко ти е повече хоби вече?

- Повече хоби и мечти най-вече за здраве, за късмет.

- Виждаш ли как някога българският спорт да си върне макар и част от позициите или не е възможно?

- Много трудно, ако се сравнява какво беше на олимпиадата в Сеул. За мен е големият спорт – световно първенство и олимпийски игри. И то първо и второ място. Някой спечелил бронз на европейското – не е кой знае какво постижение, макар че трудят се хората, работят. Но едно време имаше лозунги в залата: „В спорта има само едно ниво - световно и олимпийско.“ Сега вече няма нищо.