"Моят любим спортен момент"

Българската асоциация на спортните журналисти отправи предизвикателство към всички от гилдията в това несигурно и сложно време – разказ на тема "Моят любим спортен момент". И така, захващам се да пиша. Не е лесно да се определи един любим спортен момент, честно казано. Толкова са много. Безспорно мачът на "Парк де Пренс" и последвалото футболно лято в САЩ са Еверест. Няма нищо над това. Нека обаче ви разкажа за може би най-великия мач, на който съм присъствал.

Беше изминала едва една година от Световното, онова – нашето. Албумът на "Панини" нямаше достатъчно време да пожълтее до следващата среща с Германия. И ето ме мен – на път към Националния стадион "Васил Левски". Море от хора на Орлов мост и тонове дъжд от небето. Оказа се, че нашата семейна група ще се раздели надве – под козирката и малко по-надолу. Аз бях на сухото място, но пък завидях на другите за едно нещо. Бяха се паднали до Любиша Самарджич. Шурда палил фас след фас и се радвал на нашите голове в германската врата, разказваха ни после. Получи се велик, гениален мач!

Поведоха ни набързо с 2:0, но се усещаше, че този сблъсък ще предложи още. И досега си мисля, че в онзи момент можехме да победим всеки отбор в София – дори световния шампион Бразилия. Няма да забравя как целият стадион се тресеше, когато Любо Пенев изскочи на скорост отдясно. Вместо подаване към Камата обаче топката излезе в аут. Силата на последвалия стон от трибуните беше чудовищна! Този мач имаше всичко: пет гола, обрат, положения, греди, уникална емоция.

Когато в средата на второто полувреме Емо Костадинов прати Кьопке в калта и направи 3:2 за България, стадион "Васил Левски" щеше да се срути! Буквално! Обърнахме Германия! Трябва да си го изпитал, трябва да си бил там, за да знаеш! Това беше приказка! Фантазия! Велика победа на златния отбор на България!

Бяхме заедно с Димитър Манчев, лека му пръст. Подобно на мен, и Миташки от "Оркестър без име" имаше симпатия към Бундестима. След мача се наредих за автографи пред централния вход на стадиона. Един по един германците започнаха да се нижат като паметници пред мен. В едната ръка държах програмата и пропуска от срещата, в другата – "Сто на сто Стоичков". Приближих се до Клинсман. Подавам му програмата, вътре имаше цяла страница с него – усмихнат, приседнал, по анцуг. Сега обаче усмивка нямаше. Незабравимо е – Юрген стоеше по костюм с насълзени очи и зяпаше с празен поглед нагоре по "Гурко". Поисках автограф, каза ми само хладно "Найн", без дори да ме погледне. Смутих се, кофти момент. Харесвах много Клинси, а отказваше да ми даде подпис – на един петокласник, по дяволите!

След малко мина и Берти Фогтс. Изглеждаше като ударен с мокър парцал. Оливер Кан мъкнеше някакви топки с някого, бяха жалка картина – разбита команда. Зададоха се и съдиите. Всички наоколо започнаха да ги аплодират. На очи най ми се наби Колина. Усмихваше се, потупа ме по рамото. Вонеше на скъп парфюм. По принцип умея да запомням дори дребни и незначителни детайли – запомних и тази миризма.

Започнаха да излизат нашите герои. И до днес си пазя програмата от мача и пропуска ми – на последния седи автографът на Данчо Лечков. В програмата пък са подписите на почти всички от Пеневата чета: Туньо, Наско, Любо, Боби. В средата на програмата има плакат на Боби, персонализира го за мен и се разписа. Беше малко отнесен. Като човек, който иска да си тръгне по-бързо. Малко по-късно Боби заяви в една от книгите на Стефан Янев, че едва на следващата сутрин е започнал да се осъзнава заради мощния изстрел на Клинси в главата му.

Остана само Стоичков. Отнякъде се появи Марта Вачкова и тръгна да влиза към съблекалнята. С помощта на Миташки и Славчо Пеев я помолихме да уреди автограф от Камата. Да, но не стана нищо. Носителят на "Златната топка" така и не се появи. Хората взеха да се разотиват, а аз си седя и чакам Ицо. Изведнъж до мен се появи една жена и обясни, че е майката на Христо Стоичков и че той сигурно е зает и затова не идва. И понеже бях леко разочарован – разписа се тя. От вътрешната страна на корицата на книгата "Сто на сто Стоичков". И на двамата ни стана по-добре, така го усетих. Може би съм единственият в България, който има автограф от майката на Камата. Пазя си и до днес книгата.

После какво? На другия ден се купуваха вестници. И до днес в скрина лежи броят на "7 дни спорт" с едно от най-щурите заглавия – за Германия и бирата, отразяващо чудесно оново време. Онова златно време! Естествено, друга задължителна работа ми беше да се снабдя с видеокасета от близкото пазарче – SKC Е-180 HQ, и да дебна повторението на мача по Ефир 2. Така беше.

Вървим към финал. Мога да ти разкажа, драги читателю, и за мача с Русия на 10 септември 1997-а, и за финала на Шампионската лига в Атина през 2007-а, когато също бях на трибуните, но на прима виста се сетих първо за обрата срещу Германия. Пораснахме неусетно, променихме се внезапно, но тръпката остава! Един емблематичен мач от едни блажени години.

ФИЛИП ДРУМЧЕВ, Sportal.bg