Станислав Бояджиев: Когато не си знаеш историята, няма как да постигаш други успехи (видео)

Станислав Бояджиев категорично е треньорът, постигнал най-много успехи като клубен треньор в женския баскетбол в България. Той бе начело на легендарния тим на Левски Спартак при триумфите в Европа, а днес говори пред Sportal.bg по време на честването за 40 години от спечелването на Купа “Ронкети”.

“Може да прецените сами дали са много или малко 40 години. Доста са. Казах и преди това, че за съжаление няма други такива постижения, които могат да се честват. Ние вече няколко години ги честваме - две “Ронкети” и една шампионска титла. Спомените никога няма да избледнеят. Въпреки времето, което е минало, аз си спомням всички мачове. Кои са били, как сме играли. В коя минута какво е станало. Съжалявам, че не участвахме на последния финал, в който можеше. Участвайки на всички финали, в които съм бил треньор на отбора, сме ги печелилили. Проблем е било стигането до финал”, започна той.

“Ние бяхме силни като отбор. Във всички постове. В този период до 1985 година навсякъде се знаеше, че Левски беше най-силния отбор. Според мен има много неща, които пречат да имаме силен женски баскетбол. За да постигнеш успехите, трябва да се трудиш много. Никой не е недоволствал, че сме тренирали и на Коледа, и на Нова година, и на всички празници. Днес не се тренира по същия начин. Ние тренирахме по 9 пъти седмично. Сега не е точно така. Има един друг фактор. Няма стимул. Бил съм известно време треньор на малки дечица - с какво да го привлечеш? Те учат английски, учат математика и други, просто не може да им даде нищо материално баскетболът”, съпостави различните епохи Бояджиев. “Не мисля, че липсва любовта към играта. Като бях във федерацията и гледах подрастващите, те имат по-високи състезателки, по-качествени, отколкото при нас. При нас най-високата беше 1.89. Имаме, но трябва по някакъв начин, за да могат да бъдат привлечение и отдадени на спорта… Трябва да бъдат до такава степен отдадени, че да се постигнат резултати”, продължи специалистът.

“Трябва да ви кажа, че едно от нещата, които бяха навремето е това, че системата беше друга. За спорт, за подготовка… влагаха се много средства от държавата. Това е едно от важните неща. Базата. Тогава имахме зали, които можеше да бъдат използвани от всяко дружество. “Сливница” беше на Левски. Там имахме и възстановителен център. Отборите тренираха там и въпреки че е малка, тя се пълнеше догоре. Когато бях състезател, в зала “Сливница” играхме с Реал (Мадрид), които тогава бяха петкратен европейски шампион. Тя събира около 600 души. Конна милиция беше оградила от “Лъвов мост” до “Раковска”. Зала “Универсиада” също се пълнеше. Сега не можем да я напълним за едно първенство мъже. Макар да имаме чужденци. Всички отбори в Европа имат чужденци, но развиват и своите състезатели. Ако при нас няма чужденци, то първенството ни ще е нищо. Женското първенство има два отбора. Жените са донесли повече успехи, отколкото мъжете. Това не е нормално. Аз съм участвал за последно с българския национален отбор на олимпийски игри - 1968 година. За съжаление бяхме останали само четирима от дванадесет души от онзи отбор, когато чествахме. Историята трябва да се знае, традициите да се знаят и поддържат. Като другите държави, които дори тръгнаха срещу нас. Съжалявам, но федерацията няма архив, обадиха ми се да ме питат кои са участвали на тази Олимпиада. Когато не си знаеш историята, няма как да постигаш други успехи”, завърши той.

Последвайте каналите ни в:

Още от Баскетбол

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти