Защо Неймар, Бейл и нежеланите звезди останаха непродадени

Един ден може да обърнем поглед назад към летния трансферен прозорец на 2019 г. и да погледнем на него като на повратна точка. Може би това ще се е оказал моментът, в който клубовете най-сетне са се събудили за реалността на свръхинфлацията на трансферните суми и заплатите или поне са осъзнали, че купуването на нови играчи за подобряването на съставите им си струва само ако цената е точната.

Едно е сигурно: никога не сме имали подобно на това лято, с трансферен пазар, в който толкова много свръхзаплатени суперзвезди са изкарани на сергията.

Гарет Бейл, Пауло Дибала, Неймар, Хамес Родригес, Кристиан Ериксен, Раджа Наинголан, Филипе Коутиньо, Марио Манджукич, Алексис Санчес, Ромелу Лукаку, Тоби Алдервейрелд, Иван Ракитич, Мауро Икарди, Емре Джан, Крис Смолинг, Усман Дембеле, Дани Роуз, Хенрих Мхитарян, Иван Перишич, Жером Боатенг, Блез Матюиди: списъкът на предлаганите може да продължи още много.

Някои смениха отборите си, макар че всички от тях без Лукаку го сториха под наем: Икарди в Пари Сен Жермен, Санчес в Интер, Смолинг и Мхитарян в Рома, Наинголан в Каляри, Перишич и Коутиньо в Байерн. Всички без последните трима се преместиха в последните дни на прозореца, след като техните клубове прекараха голяма част от лятото в опит да ги разкарат. Повечето обаче останаха, а всичко това предизвиква задаването на въпроса „Защо?“.

Защо във време, когато европейските топ клубове регистрират огромни печалби и се наслаждават на огромно предимство пред конкуренцията, не гледат да се подсилват още повече? Защо клубовете на драго сърце обявяват на целия свят, че техни служители са за продан, след като ясно съзнават, че това намалява пазарната им стойност?

Всеки един случай е различен – и по отношение на това защо даден играч е станал продаваем, и на това да каква степен е бил продаваем. Всеки от гореизброените футболисти обаче бе част от готов да изслушва оферти клуб и, в някои случаи, му бе ясно заявено, че вече не се нуждаят от услугите му. Зинедин Зидан го стори с Хамес и Бейл, Интер – с Икарди, Перишич и Наинголан, Манчестър Юнайтед – с Лукаку. Към други тонът бе по-смекчен, ала самото наличие на толкова низвергнати суперзвезди е безпрецедентно.

Консенсусът сред множество интервюирани ръководители бе, че това е случай на „пазарна корекция“. Клубовете се бяха преразпрострели отвъд възможностите си, а пропастта между най-богатите 10-12 и останалите бе нараснала толкоз много, че водещите се озоваха с твърде много „застояла стока в склада“ си.

„Повечето от споменатите футболисти взимат много високи заплати и имат много продължителни договори. Те просто са извън бюджета на всички клубове, със съвсем малки изключения. Затова и говорим за проста ситуация на търсене и предлагане“, коментира Умберто Гандиани, бивш изпълнителен директор на Рома и настоящ вицепрезидент на Европейската клубна асоциация.

Когато дадена фабрика има твърде много залежала стока в склада си, я продава срещу огромни отстъпки. Футболистът обаче е, най-често, човешко същество със своите чувства и мисли, а не пълен с материали кашон, затова може да откаже сделката. Нещо повече, за разлика от пълния с материали кашон или дори от друг спорт като американската НФЛ, където нежеланият персонал може да бъде орязан, на футболистите трябва да се плаща заплата. Ако те имат дългосрочни договори и не приемат орязване на заплатата, купувачите може просто да не могат да си ги позволят, ако ще и да има голяма отстъпка от трансферната им сума.

Гандини добавя: „Може би в миналото се срещаше по някой клуб от по-долното ниво, който да се реши да предприеме финансов риск – а това си е огромен риск предвид трансферната сума, заплатата, продължителността на договора и намалената стойност при препродажба, ако желаният е ветеран. При действащ Финансов феърплей това в много случаи няма да е възможно.“

Всъщност ФФП създаде цяла кохорта от клубове от нивото точно под най-високия ешелон, които трябва да съблюдават харченията си както никога преди. Огромните инвестиции във футболисти, позволявали им някога невиждани скокове към върховото ниво, вече не са възможни при стремежа да се изпълняват „изискванията за излизане на нула“.

Затова и не е съвпадение, че множество от операциите това лято бяха наеми и наемодателите в някои от случаите субсидираха част от заплатата на замесения играч. Когато даден клуб взема футболист по този начин, той или не е убеден в желанието си да инвестира в него, или просто не може да си го позволи.

Наемодателят междувременно си спестява цялата или поне част от цялата заплата, като се и надява преотстъпеният да има отличен сезон и някой след 12 месеца да го поиска за постоянно. Това е еквивалентът на онези сделки от Телешоп, когато пробваш някакъв уред за отслабване у дома и ако след три месеца не си абсолютно задоволен от резултатите, просто го връщаш.

Има и друг действащ елемент тук, що се отнася до най-големите клубове. Макар че може и да не се съгласите за някои от гореизброените имена, почти няма съмнение, че повечето от тях генерално биха направили всеки един отбор по-добър. Въпросът е обаче: с колко точно и на каква цена?

„Тези малцина клубове, които могат да си ги позволят, са вече много силни и, съотнесено към целия разход по такава операция, не усещат, че поредно много скъпо попълнение ще направи съществена разлика. Особено ако говорим за ветеран с малка стойност при препродажба. Да, такъв играч може и да ги направи малко по-добри, може и да не направи никаква разлика, ала не си струва да се рискува предвид цената“, казва Майкъл Еменало, бивш технически директор на Челси и Монако.

Това гледище се споделя и от Гандиани: „Най-големите клубове са колкото клубове, толкова и брандове на развлекателната индустрия. Според мен сега внимават повече за действията си с финансите на пазара. Те преценяват с повече разум колко би добавил даден играч към клуба им – и на терена, и като бранд – и оценяват това с цифра. Ако не мислят, че ще имат възвръщаемост, не действат.“

За някои това може и да е леко странно, ала логиката е очевидна. Вземете за пример Неймар, чийто трансфер от ПСЖ в Барселона се провали. Той самият е огромен бранд и много голям футболист, но с колко ще намалее стойността на бранда на Барса (или пък на Ман Юнайтед или Байерн) без него? Ако цифрата е значително по-малка от тази на разходите по купуването му, е, човек може да види защо потенциалните купувачи биха се насочили в друга посока.

Случаят с Матайс Де Лихт илюстрира друг фактор от вече затворилия прозорец. Бранителят на Аякс беше на пазара и накрая Ювентус би Барса за неговия подпис за трансфера на стойност 75 млн. евро. Имаше обаче и други клубове в нужда от неговите услуги. Манчестър Юнайтед и Ливърпул например се насладиха на доста успешни сезони, ала и двата можеха да се възползват от нов централен защитник с такъв талант, след като Венсан Компани си тръгна от „гражданите“, а на Жоел Матип му остава само година до края на договора с „червените“. Нито английският, нито европейският шампион обаче показа сериозен интерес към Де Лихт. Защо?

Може би защото и двата клуба имат изключително властни и успешни мениджъри с много конкретни идеи какво искат. Добавянето на Де Лихт със сигурност би направило отборите им по-талантливи, ала можеше и да наруши хармонията в съблекалнята след сезон със спечелени съответно 98 и 97 точки плюс спечелването на три други състезания за купи.

Дори и нидерландецът да донесе очакваното подобрение откъм класа, ще подобрят ли на такава основа тези тимове постиженията си от миналия сезон? Вероятно не. И тъй като мениджърите се оценяват не само по резултатите черно на бяло, а и по резултатите съотнесено към харченето, такъв огромен като цена трансфер в съчетание с минимално подобрение (или, по-вероятно, дори стъпка назад) няма да помогне особено.

Еменало посочва Родри – със сигурност не евтин при платените от Манчестър Сити на Атлетико Мадрид 70 млн. евро – като типа покупка, който е по-вероятно да направят мениджъри като Гуардиола и Клоп: Клубовете осъзнават, че не можеш спечели всичко всяка година и, по-важното, не ти трябва да печелиш всичко всяка година, за да удържиш статута си като клуб, силата на своя бранд и нивата на приходи. Ако се появи точният играч, покриващ специфична нужда, те може и да го купят и може би и за повече пари, за да го вземат рано. Ако обаче са вече силни и конкурентоспособни, не се надпреварват да скачат за всеки новопоявил се талант, за да не нарушават вече наличната си изградена структура. Това според мен е едно относително ново явление.“

Погледнато през един обектив, „Голямата пазарна корекция от 2019 г.“ е позитив. Клубовете са по-умни в купуването на играчи и все по-малко готови на рискове по отношение на хвърляне на пари наляво и надясно. (Разбира се, че и трансферното ембарго на Челси влияе за това, но нетният харч на Топ 6 клубовете от Премиър Лийг в настоящото лято беше най-ниският от 2012 г. насам.)

Тази пазарна корекция обаче може и да не се понрави на всички във футбола, ако значи „правене само на точно колкото е нужно“ за задържането на върха, докато в същото време собствениците на клубовете продължават да трупат тлъсти печалби.

„Чух някой да казва, че преди е имало професионални клубове и аматьорски клубове – казва Гандини. – Днес вече имаме аматьорски клубове, огромен брой професионални клубове, опитващи се просто да оцелеят, и по-малка група професионални клубове, които може би имат бляскаво минало и отчаяно се опитват да се докопат до най-висшия ешелон, но им е много трудно. Накрая имаме онези на върха, които въобще не са футболни клубове, а брандове от развлекателната индустрия. Те са съставени от шоумени и се държат като шоумени. Това може и да е леко преувеличено, но само леко.“

Габриеле Маркоти, ESPN

---

Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe