Какво научихме тактически от сезона в Премиър Лийг

Имало едно време, не чак толкова отдавна, една игра на име футбол, в която два отбора се борели за топката и когато я имали, се опитвали да си вкарат гол. Тези отбори имали различни начини да го сторят. Използвали сила, използвали скорост, използвали и технически умения. Опитали да използват различни формации. Опитали да печелят топката обратно в различни части на терена. Топката може да е капризна и трудна за укротяване, ала почти всички били съгласни, че е по-безопасно да не даваш на съперниците си да я притежават твърде много.

Вече не. Времената се промениха, икономиката на играта се измени и тактиката се разви съответстващо. Пропастта между богатите и бедните в Премиър Лийг сега е толкова огромна, че за онези близо до дъното на таблицата е на практика невъзможно да се борят за топката срещу онези по-нагоре към върха. Ето една статистика, която се повтаря редовно, но определя съвременната игра. Между 2003/04 и 2005/06, когато започна да събира данните си, агенцията Опта записа три мача от Премиър Лийг, в които единият отбор е имал поне 70% владение на топката. Преди два сезона имаше 36 такива мача. Миналия сезон имаше 63. През настоящия имаше 67.

Това е радикална промяна. За 15 години броят на тези мачове е нараснал с над 60. Днес един от шест двубоя е на практика „атака срещу защита”. Трите изпаднали от Премиър Лийг отбори взеха едва 4 точки срещу съперниците си от Топ 6, при това все срещу Манчестър Юнайтед и все в последните кръгове, което едва ли следва да се брои с оглед на плачевното състояние тогава на „червените дяволи”.

Това е определено най-големият проблем на терена, пред който е изправен футболът. Той засенчва всички останали. Точно затова една европейска Супер Лига (или каквато и да било друга прикрита форма на гадост, предлагана от Асоциацията на европейските клубове) е не просто вероятна, а и за много лиги на континента най-малко лошият приложим вариант за бъдещето, макар и неособено желана. Посегателството от алчността е като марша на мъртвите отвъд стената – дълбока екзистенциална заплаха, пред която всички по-малки проблемчета изглеждат тривиални.

Всичко е поставено под този контекст на огромното финансово неравенство. Този сезон имаше (много) лека промяна във фокуса към защитата от страна на някои отбори от елита. Манчестър Сити направи компромис с офанзивните си принципи, а Ливърпул в голяма част от сезона укроти яростта в своя подход, но за каймака доминиращият модус операнди си остава „пресирай-и-владей”.

Голямата разлика в последните няколко сезона е тази, че топ тимовете от Премиър Лийг сега играят по този начин доста по-мощно и/или на по-високо темпо от съответстващите на нивото им отбори от чужбина. Това развитие бе поведено от Ливърпул и Тотнъм – двата финалиста в Шампионската лига този сезон.

За Маурицио Сари опитът да наложи в Челси своето виждане за футбола в подобна среда бе изключително трудно и неслучайно пътищата на двете страни се разделиха при все триумфа в Лига Европа и гарантирането на място в ШЛ и през първенството. Сарибол е друга разновидност на „пресирай-и-владей”, която обаче се основава на плеймейкър в най-задната позиция в полузащитата.

Налагането на нова философия в често капризна съблекалня си е по принцип доста трудно нещо, а да се стори при заплахата от трансферно ембарго и във време, в което Премиър Лийг отново започва да показва мускули в Европа, си е може би направо невъзможно. Наполи на Сари бе способен на вълнуващ бърз футбол, ала играта на Челси този сезон, като изключим напусналия към Реал Мадрид Еден Азар, бе скучна и предвидима. Жоржиньо така и не успя да блесне, въпреки че английският футбол рядко е бил точното място за т.нар. реджиста в центъра. Всъщност дори никога не е бил.

Арсенал беше толкова непостоянен, че е много трудно да се извадят някакви твърди изводи за това какво се опитва да прави Унай Емери. Може само да се каже, че небалансираният състав го доведе, противно на обичайно добрата му преценка, да залага на двама нападатели, което пък доведе до неизненадващи дефицити в халфовата линия.

За Манчестър Юнайтед това беше, ако сме щедри в оценките си, един сезон на преход, при все че е много по-трудно да определим преход от какво към какво. Може би бъркотия, водена с усмивка, е по-добра от бъркотия, водена с жлъч, ала си остава бъркотия в крайна сметка.

В останалата част на картата на лигата най-поразителният аспект бе този как определени отбори разцъфтяха на основата на принципа да нямат топката и превърнаха новото положение в свое предимство. Уулвърхамптън беше върховният пример за това – толкова добър в контраатаките и толкова импотентен в пречупването на по-слабите съперници, че спечели повече точки срещу Топ 6 отколкото срещу шестте тима на дъното в класирането. „Вълците” е по-вероятно сега да спечелят мач при 40% и надолу владение на топката отколкото при 55% и нагоре.

Кристъл Палас показа подобни характеристики, като спечели 29 точки като гост срещу 20 на собствен терен. И „орлите”, и Уулвс ще да си мислят, че могат да отбележат значително подобрение през следващия сезон, ако само осмислят как да правят онова, което исторически винаги е било лесната част.

„Вълците” вероятно имат ресурсите да го сторят, а в крайна сметка винаги до това се свеждат нещата. Парите направляват всичко. Винаги е имало богати клубове, разбира се, ала никога те не са били толкова богати, а финансовите неравенства никога не са имали такова влияние върху това как се играе играта на терена.

Джонатан Уилсън, „Гардиън”

---

Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe