Дуелът на съдбите

Дуелът на съдбите

За два отбора, които преминаха през най-размирните възможни пътища към Мадрид, настроението в техните лагери в последните дни бе изненадващо ведро.

Вероятно това ти причиняват футболни събития като чудотворни обрати от 0:3 – даряват те с убедеността на твърдо вярващите, с чувството, че преодолените от теб препятствия са от такава огромна величина, че просто няма как да не те водят към нещо далеч по-голямо от вече случилото ти се.

Величавият трофей в края на този път може би е значел повече за сър Мат Бъзби отколкото за всеки друг мениджър на който и да било английски клуб, а познавалите го казват, че въпреки цялата преживяна трагедия и травма по пътя към спечелването му той никога не се е усъмнил в идващия триумф заради дълбоката си католическа вяра. Легендата на Манчестър Юнайтед имал тихата, ала непоколебима религиозна убеденост, че е част от вече предначертан му от висшата сила път.

Подобен дух е обладал в момента и двата финалиста. Тяхната вяра обаче не е в Бог. Тя е вяра в самите себе си. И именно това представлява 65-ият сблъсък за Европейската купа: дуел на съдбите.

ОРИС

Рядко е имало финал в историята на турнира, до който достигналите го да е трябвало да преминат през подобни изпитания, калили увереността им, че действат под знака на съдбата. Човек би могъл да каже и че рядко е имало финал, в който и двата съперника толкоз дълго да не са печелили шампионската титла на своята страна, ала това само още повече ги изпълва с усещането, че са орисани да триумфират.

Неуспехът на Ливърпул да спечели драматичната битка с Манчестър Сити в първенството този сезон всъщност доизкова вярата във вземането на Европейската купа. Усещането сред футболистите и феновете е, че всички тези победи, всички тези моменти, цялата тази емоция, цялата тази енергия трябва да имат някакво по-висше значение, че просто не може всичко това да приключи с едно нищо накрая. Юрген Клоп затова надъха своите момчета с мантрата, че трябва да се грабне възможността, а не да се пада в плен на страха от новото изпускане. Този огън бе допълнително подкладен от факта, че точно когато изтъняваше вярата в това, че Сити ще изпусне точки в битката за титлата, Ливърпул съумя да сътвори толкова невероятен подвиг като обрата срещу Барселона. Постепенното приемане на едната орис бе подпомогнато от усилването на вярата в другата.

Има го и историческото тук: победа над Тотнъм би поставила отново Ливърпул над Барселона по спечелени Европейски купи (6) като еднолично третия най-успешен клуб в турнира след Реал Мадрид и Милан. Минало на подобен престиж и сезон на подобен блясък са фактори, които усилиха увереността, че трофеят е само и единствено за тях.

При Тотнъм обаче царуващото усещане е, че бъдещето е за тях, че ще бъдат първите нови европейски първенци от седем години насам и 23-тото различно име върху купата. Маурисио Почетино миналата седмица говори за това как новият стадион и влизането в първия финал в ШЛ в клубната история представляват „края на една удивителна глава”, но и „началото на нова”. Точно затова и аржентинецът прекара толкова голяма част от петте си години на поста в твърдоглаво игнориране на „съветите” да се фокусира върху домашните купи и вместо това се съсредоточи върху двата най-големи трофея. Точно тук той винаги е искал да стигне и знае, че е вървял по единствения истински път.

Разочароващо разпадналата се кандидатура за титлата в Премиър Лийг този сезон също по подобен начин утвърждава тази вяра. Как иначе да обясним епичната природа на европейския поход на „шпорите” – голямото измъкване в груповата фаза, чудото срещу Ман Сити, обрата в самия край срещу Аякс.

Това трябва да е, защото Шампионската лига просто значи повече. Никак не е чудно, че Почетино говори за вярата си във „вселенската енергия” толкова много в последните дни. Той е убеден, че е воден от висши сили.

Ако това започва да става леко метафизично, е важно да си спомните, че то просто очертава контурите на финала и онова, което истински дава душевна мощ на влизащите в него отбори.

Онова, което всъщност ще реши сблъсъка, са напълно реалистичните и измерими фактори и при двата финалиста, а реалността сочи, че Ливърпул е по-добрият отбор, може би най-добрият в Европа сега след онзи, който го изпревари с точка в битката за титлата в Премиър Лийг.

Самата таблица с класирането в първенството доказва това. Формата в последно време – също.


ДРУГИТЕ ФАКТОРИ

Едно от славните неща в ШЛ обаче е, че тези доказателства невинаги важат във финалите. Има безброй примери от историята, когато шампионът на Европа е всепризнато не най-добрият отбор в турнира. Просто такава е природата на футбола на елиминации – цял сезон може да бъде решен от един-единствен миг.

Прибавете към това и факта, че се сблъскват тимове от една и съща страна – за седми път въобще и за четвърти в последните седем години. Това добавя съвсем различен психологически слой. По-дълбокото познание на съперника иронично ти дава повече поводи да се тревожиш как да го надвиеш.

И все пак реалността сочи, че Почетино е мениджърът, който трябва да измисли нещо по-различно като предводител на по-малко добрия отбор. Тук трябва да се прояви истинският гений, извел момчетата си до тук и е хубаво, че аржентинецът вече показа готовност за подобни наглед немислими ходове в Шампионската лига: от това да постави Сон Хюн-мин като бек крило, през залагането на система с трима в отбрана срещу Аякс, та до минаването от сложни схеми към елементарно изсипване на дълги топки към Фернандо Йоренте.

Почетино коментира нуждата от подобна вариативност в блестящото си интервю за „Ел Паис”, когато нарече Ливърпул „по-предвидим” отбор – не за да захапе противника, а за да акцентира, че „червените” просто могат да играят по своя начин с възможност да подменят изпълнителите си на терена с ясното съзнание, че ако предложат най-добрата си игра, няма начин да не победят.

Точно това ще да е повтарял и Юрген Клоп на своите момчета насаме: няма нужда от преусложнени тактически трикове, само от игра на върха на възможностите си. Сторят ли го, ще му донесат първия трофей начело на Ливърпул, при това най-големия от всички.

Възможно е обаче тези елементи да не са единствените, способни да наклонят везните в този финал. Най-очевидният е дългата триседмична пауза между края на първенството и това финале гранде – също колкото продължи и предсезонната подготовка след Мондиал 2018. Тя може да е по-голям проблем за Ливърпул, навлязъл в топ форма преди нея, тъй като може да се е накъсал убийственият ритъм на отбора. Клоп детайлно планира кондиционната подготовка на играчите си и постепенно ги вкара от спокоен режим към състояние на пълен интензитет и нетърпение да се излезе на терена на „Уанда Метрополитано”.

Тотнъм от друга страна определено се нуждаеше от паузата, за да се презаредят батериите – и физически, и душевно. И явно са презаредени. Тоби Алдервейрелд сподели, че тази седмица играчите са тренирали „като животни” и се чувстват като „ново създание”, готови да уловят историческата възможност.

Работата е там, че процесът на това ново създание може да е довел до най-големия възможен проблем за Почетино. Капитанът и суперзвезда на тима Хари Кейн успя за тези три седмици да се вдигне от контузия и да се обяви за готов за участие във финала, макар да няма игрова практика (обичайно са му нужни няколко мача повече в сравнение с останалите, за да е във върхова кондиция). Огромно решение, вероятно най-важното за мача, не на последно място и заради значението му за цялата тактическа постановка. Пък и ще се осмели ли Почетино да остави на пейката героя от полуфиналите Лукас Моура или изумителния през пролетта Сон?


ПЪРВИЯТ ТРОФЕЙ

След това иде и най-големият въпрос за мениджърите. Винаги съпътстващи неоспоримия успех и напредък в последните години и на двамата, битуват дебатите за трофеите. Почетино няма нито един спечелен въобще. Клоп няма спечелен в Ливърпул. И, което прави този въпрос още по-насочен към германеца, той е загубил всичките си шест последни финали, включително този миналия сезон в същия турнир срещу Реал Мадрид.

Единият ще сложи точка на тези дебати завинаги, другият ще ги задълбочи.

Само дето, при цялото вманиачаване на външния свят по темата, е красноречиво за настроението и на двамата мениджъри, и на техните отбори, че това въобще не занимава мислите им. Страхът би бил пръчка в спицата на колелата им, страхът би бил напълно противопоставен на приключенския дързък дух, който ги изстреля дотук. Няма място за страх, когато има да се твори история, когато има съдба да се следва.

И двамата мениджъри, които са толкова напредничави, ще казват на своите играчи едно и също: че всичко преодоляно дотук трябва да значи нещо.

А за единия от тях това „всичко” този сезон ще значи най-големия трофей въобще във футбола.

Мигел Дилейни, „Индипендънт”

Последвайте каналите ни в:

Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe

Още от Футбол свят

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти