Интервюто с Почетино: Важното е да си автентичен, не актьор (част I)

Има едно светилище в кабинета на Маурисио Почетино в пасторалния Енфийлд. Върху основа, построена от бутилки вино от Катена Сапата, стоят купчини дрънкулки и снимки, както и копие на Световната купа, подарено му от спечелилия оригинала на Мондиала в Русия Юго Лорис. Подарък за треньора, който изведе Тотнъм до финала на Шампионската лига с доста под половината от дадените за трансфери пари от Ливърпул и особено Челси, Манчестър Сити и Манчестър Юнайтед. Епопеята от „Етихад” и „Йохан Крайф Арена” ще продължи и на „Метрополитано” в Мадрид.

-         В книгата Ви „Прекрасният нов свят” говорите за съществуването на „вселенска енергия”. Как определяте това?

-         Тя се усеща, тя се вижда, тя се забелязва. Всички могат да я осъзнаят, ала не всички са отворени за нея, за това да я канализират за постигането на своите желания. Аз я усещам от малък, тя винаги е била в съзнанието ми и нямам представа защо. Мислех си, че има някаква енергия, която ми позволява да мечтая за неща, които впоследствие постигах. Да програмирам неща със съзнанието си, за да се осъществят те, за мен беше лесен инструмент за достигане на успехи. Хората се обединяват чрез неща, които не са лесни за рационализиране.

-         Когато говорите за играчите си, го правите на основата на съчувствие, не толкова от позицията на властимащ. Казвате, че арогантността води до болка, а футболистът трябва да е арогантен, за да триумфира. Поставяте се на мястото на онези младежи, които смятате за обвързани със страданието, и в това се отличавате от мнозинството треньори. Вашите колеги обичайно се подхранват от уязвимостта на играчите си, за да ги манипулират психологически. В опита си да освободите своите възпитаници от тези страхове не повишавате ли риска от това да се покажете пред тях уязвим?

-         Да, защото се обвързваш емоционално и започваш да откриваш неща у футболиста, които отиват далеч отвъд професионалната връзка и представянето на терена. Ние в нашия треньорски щаб търсехме нещо по-различно. Нормално е главното нещо да е да се състезаваш и да печелиш. Който казва, че не се борим за победи, много бърка – това е нашата цел. Но по какъв начин можем да го постигнем? В крайна сметка сме на този свят, за да помагаме на клубове да развиват проекти и за да оставим завещание, което да не е само чисто футболното научаване на футболистите да тълкуват по-добре играта, да избират по-добра позиция, да се подобряват в защита или физически. Искаме също така и като човешки същества да открият онзи мир, който генерално не съществува в света. Съвсем малко хора могат да бъдат в мир със самите себе си. А в света на футбола ние почти винаги нападаме първо човека и чак след това футболиста. Ето защо, когато се съберем в началото на сезона, разделяме на две нещата: наполовина човешкото, наполовина професионалното. В еднакви части. На първо място обаче поставяме ударение върху човешкото – там се корени успехът. Работата ни е свързана с огромни отговорности: не само трябва да постигаме резултати за една компания, която живее от финансовите показатели, а едновременно и да не зачеркваме човешкото, да не използваме футболистите като някакъв диван, фотьойл, телевизор или компютър. Защото именно така се получава, ако не мислиш, че играчите са хора, които си имат своите емоции и проблеми.

-         Може би точно този Ви хуманен подход позволява да се надхвърли идеята за отбор на терена до създаване на цяла една общност. В часа на истината, като след обрата до 4:2 в реванша срещу Манчестър Сити или изоставането с 2:0 срещу Аякс в реванша и общо 3:0 преди последното полувреме, играчът е готов по-естествено на саможертва за общността, която го защитава, отколкото за отбора си на терена. Не смятате ли?

-         Решаването на такъв род проблеми изисква огромно усилие. Дългосрочният път заедно обаче винаги ще има много по-голямо и положително влияние от всяка друга форма на развитие. В Еспаньол бяхме заедно пет години, но тази група от хора винаги си спомня за нас. Спечелихме три Купи на Каталуня и се спасихме от изпадане в Сегунда, което може би е по-голямо постижение откъм мащаби в сравнение с печеленето на Европейска купа с Барселона, Реал Мадрид или Байерн (Мюнхен). Тук сме също пет години и повечето от играчите са с нас от самото начало. Това означава, че ако не обръщаш внимание на личния контакт, няма как проектът да бъде устойчив във времето. Ако вземаш решенията си за идващи и напускащи на базата само на приноса на играчите, трябва всяка година постоянно да обновяваш из основи състава. Няма как да имаш постоянство при играч на 20-22 години – той няма да може да остане при теб на 27, ако гледаш студено чистия му принос, защото до тази възраст на терена редуваш възходи и падения. Ако няма емоционална връзка, е невъзможно, защото в трудните моменти и в неизбежните спадове в представянето в десетмесечен състезателен цикъл връзката напълно би се разпаднала без личния досег. Когато се разпадне професионалната връзка, вече няма какво да я поддържа – търси се друг път и идва следващият футболист от конвейера. Двете форми на управление търсят максималното изразяване на всеки един играч. Въпросът е в това да избереш как искаш да направляваш и развиваш колективната динамика, както и методология за индивидуалния подход. Да се върнем на вече казаното: ключът е да намериш баланса между очакванията на компанията с нейните финансови цели и от другата страна стратегическия ти спортен план за постигането или надхвърлянето на тези очаквания. Преди тези компании бяха единствено и само футболни клубове, днес са финансови дружества.

-         Форматът на Премиър Лийг е блестящ от гледна точка на финансов модел и телевизионно шоу, но може накрая да се зарази от пороците на този в НБА. Няма ли прекалено много клубове, които се държат като франчайзи с идеята повече да участват и да дърпат своето парче от баницата, а не толкова да печелят трофеи? Защото състезанието за трофеи създава доста разходи и изтънява приходите. На Вас налагало ли Ви се е да се борите срещу това самодоволство? Как успявате да постигнете това да не зарази и Вашите играчи?

-         В Премиър Лийг има много тълкувания отвън за случващото се вътре в клубовете, а така не е лесно да се формира мнение, което да се доближава до реалността. Заслугата на този Тотнъм е, че в тези пет години се намери баланс между финансовото и спортното. Върховната ни спортна амбиция бе да намерим група играчи, на които да дадем дисциплина, да изградим култура на работа и отдаденост, да намерим мотивации и амбиции за тях, които понякога надхвърляха тези на компанията. Ключът е в детайлите. Ариго Саки казваше: „За да побеждава, един клуб се нуждае от култура, която да се подхранва от върха на пирамидата си до всички разпръсващи се надолу структури. Така всеки минимален детайл предава идеята да си печеливш чак най-долу до отбора на терена.” Ние бяхме достигнали до една точка, при която не бяхме си отбелязали целите: да сме 4-ти, да сме 3-ти, да спечелим Купата… Целта бе да се изпълни финансовият стратегически план на клуба, за да стигнем там където сме днес. Очакванията обаче не бяха да играем в Шампионската лига, не бяха да бием Мадрид, Борусия (Дортмунд) или Сити, не бяха да се борим за титлата със Сити. Приоритетът на този клуб бе да построи спортната база и стадиона с цена 1,4 млрд. евро… Ние в отбора сами се поставихме под натиск, като си казахме: „Хей, момчета, ето ни тук! Трябва да положим усилие!”.

-         Играчите не се ли заразяват от тази идея, че на клуба му стига това да прави печалби и не са му притрябвали трофеи?

-         Как се бори човек с това налагано с години усещане в даден клуб? Това описва усещането в онази група играчи, която намерихме тук през 2014 година. Затова и много пъти ние сме смеем, когато Тотнъм бива сравняван с Ливърпул или се казва, че е конкурент на Сити или Манчестър Юнайтед. Кой анализира тия неща? И още един въпрос: бих ли искал да сме Сити или Ливърпул? В известна степен да, в известна – не. Предпочитам да се боря за нещо, което може да бъде уникално, историческо, което да имам много съмнения дали бих могъл изобщо да постигна. Но обърнете внимание какво вече сме постигнали! Защото Барса, Мадрид, Сити нямат време и, тъй като скъсяват срокове само с пари, единственото важно за тях е да побеждават, и то на мига: ако не ми помага този футболист, взимам друг. Това е напълно различно от при нас. Може би някой ден ще съм начело на такъв отбор и ще спечеля нещо по този път. Проектите, получаващи импулс само от пари и търсещи само успехи на висока скорост, обаче рискуват да останат празни, без нищо друго. Какво е Тотнъм? Кое ни прави чест като треньорски щаб? Че един вратар като Юго Лорис, който се приспособи към нашата философия, когото подобрихме, който положи труд и който преди една година спечели Световната купа, идва при мен, носи ми своето копие и ми казва: „Шефе, твоята Световна купа е тук. За теб е.” И ето я тук – неговата Световна купа. Кой трофей може да ти даде по-голямо задоволство от това?! Няма такъв! Няма нищо по-голямо от това да видиш един световен шампион, капитан на Франция, да вдигне Световната купа и, вместо да си я постави на видно място у дома, да ти я донесе и подари.

-         Не смятате ли, че Вашето виждане за футбола бе надживяно още преди 30-ина години? Не е ли създаването на дълготрайни отбори отживелица днес?

-         Това е преносимо към всеки един клуб – към Еспаньол, към Саутхамптън, към Тотнъм, към Мадрид, Байерн, Юнайтед. Защо да не е? Ние сме отговорниците за запазването на някои ценности. Отдалечихме се с времето от есенцията на футбола, поставихме го на една позиция, която честно казано на мен не ми харесва. Да, днешният футбол е много хубав, дава ти всичко, но онзи ден гледах полуфинала на КЕШ от 1975 г. между Барселона и Лийдс Юнайтед… Това е било футбол! Гледаш как Крайф раздава ритници, как се бори. Та това е Крайф! Играчите не са знаели, че ги дават по телевизията. Влюбен съм в този футбол!

-         Днес треньорите говорят за случващото се на терена, сякаш сглобяват ракета. Вие говорите за страст, опростихте речта. Може ли да си голям треньор без тази суета на учения?

-         Футболът изгуби автентичните си хора. Днес сякаш сме актьори. Преди 40 години в родния ми град се събирахме да играем на площада на терен 30х40 м. Правеха се два отбора и кой владееше топката? Този с повечето техничари. Невинаги този отбор побеждаваше, защото понякога може и да си подаваха добре, ала друг път им вкарваха голове, защото съперниците шутираха и действаха по-бързо. Кому обаче принадлежеше топката? На играчите. Тук сега рекламираме някакъв филм, в който се твърди, че някои си треньори са измислили футбола с владение на топката, но не е така. Аз обожавам да играем с топката и искам да я имам възможно най-много време. Ако обаче нямам инструментите за това или технични играчи, трябва да търся различна форма на игра, а като че ли този футбол въобще не съществува. Как да накараш Бърнли да играе с владение на топката с неговите играчи? Как да кажеш на Чави, Иниеста, Серхио Бускетс да играят директен футбол, да търчат и да правят бързи преходи? Би било глупаво. Та нали тримата ще дойдат при теб и ще ти кажат: „Хей, тук играем по земята! Градим играта от първата линия и избираме тези и тези позиции.” Какво да му кажеш на един Жерард Пике? Има дебати, които са безплодни. Важното е да се покажеш какъвто си, не като актьор.

-         Вие казахте: „Ако покажем страст, можем да бием всекиго.” До каква степен това не е просто една лъскава, но лишена от съдържание фраза? Страстта решава ли тактически проблеми?

-         Винаги го повтаряме: без отношение, без усилие, без желание никой тактически план не струва и стотинка. Изведохме футбола до пълно объркване. Сякаш постоянно трябва да има някакво модерно и универсално течение. Налага се течението на владението на топката, което казва: „Да тича топката, така аз няма да трябва да тичам.” Това е много хубаво, но така се объркват хората, играещи на позицията на Чави, че не трябва да тичат, защото трябва да се ограничават само до подаването. Или пък тези на позицията на Лионел Меси да вземат лошото от играта му – да не се връщат в зоната си след загуба на топката. Никой не казва: „Ако играя ролята на Меси, трябва да разбалансирам съперниците като Меси.” Това се предаде на всички. Днес като че ли треньорът, който не говори за владение на топката, за автоматизми в изнасянето , за тактическа периодизация, е някакъв пещерняк, който си няма и представа за футбола. Гледаш Барса и Сити и си казваш: „Майко мила, тази позиционна игра!”. Чудесно, но позиционната игра има успех само когато имаш точните елементи, които да я развиват на терена. А това значи, че невинаги прилагащият я треньор е неподготвен, когато тя не се получава. Ако искаме да я пренесем в други отбори с недостатъчно добри технически играчи, ала мислещи се за такива, идва и объркването.

-         Смятате ли, че днес дори и големите играчи, които искат топката, не бива да спират да се движат? В Сити има такива, които сякаш и за секунда не спират движението си по терена…

-         Като Бернардо Силва!… Проблемът е да останеш на средата между двете неща: да не си добър нито във владението на топката, нито агресивен при връщането обратно в твое притежание. Когато си в тази ничия земя, започват страданията ти. Ако не владееш технически добре топката и не умееш да пресичаш линии или да преодоляваш съперници индивидуално, най-вече ако крилата ти не са отлични един-на-един, ако ще и най-рафинираното 1-4-3-3 да използваш, си мъртъв.

Диего Торес, „Ел Паис”

ОЧАКВАЙТЕ ЧАСТ II

---

Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe