)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
&format=webp)
Пиша тези редове още под въздействието на емоциите и на истеричния шум покрай чолизма след торинската трагедия на Атлетико Мадрид. Хеттрикът на Кристиано Роналдо скъса много крехки нишки и, поне така изглежда, разлюля аурата на непоклатимост, която носи Диего Симеоне за привържениците на „дюшекчиите”.
Дойдоха критики към Ел Чоло, на които поддръжниците му отговориха с подновена религиозна, безкритична и непоколебима вяра во веки веков. Струва ми се, че около Атлети и неговия аржентински демиург всичко се измерва по сърце и топки – една гореща смесица от любов и (почти сексуална) страст, която накрая кара замесените да изгубят границите на реалността. Или си с мен, или си против мен – няма средно положение! Да се критикува Диего Пабло Симеоне е сякаш светотатство, проява на висша неблагодарност от хора, които са забравили откъде този човек е измъкнал на гърба си клуба, отбора, публиката, емблемата и самия извор на Нептун.
Погледнато от разстояние, не става въпрос за това да се забравя каквото и да било. Отпадането от Албасете за Купата на краля през есента на 2011 г. ще остане запечатано в спомените завинаги. Оттогава обаче са минали почти осем години, както и много играчи, много трофеи, много милиони, че и цял един стадион. Не става въпрос за това привърженикът на Атлети да се отрече от вечната си любов към Ел Чоло. Ни най-малко. Само че отстрани изглежда леко странно това безусловно проявление на любов към Ел Салвадор, Спасителя.
Да уточня. Според прочетеното от мен в испанската преса Симеоне е най-добре платеният треньор в света на футбола. Говори се за 22 млн. евро нето на година – много, ама много повече от заплатата му, когато пое отбора в онова отчаяно „червено-бяло” Рождество Христово през 2011 година. Във времето след това пораснаха значително както отборът, така и клубът – първият спечели куп трофеи, а вторият увеличи драстично постъпленията си и действа на трансферния пазар в съответствие с новия си финансов статут. Вложения, които обаче в огромното си мнозинство бяха или лоши, или направо жалки.
Списъкът с дошлите, кретащите в момента и отишлите си играчи е доста дълъг и представлява болезнено четиво за всички „рохибланкос”. Много хвърлени на вятъра милиони, играчи, които престояха колкото едно туптене на фамозното „дюшекчийско” сърце време. Не може вината да е все тяхна, защото те са твърде много и с твърде различни характеристики. А четирите поредни поражения от Реал Мадрид в Шампионската лига не може вечно да се оправдават с мантрата „ама преди дори и не стигахме до Шампионската лига”. Така както е нередно и постоянно и услужливо за някои да ни се набива в ушите и очите друга мантра – че не може да се скача за титлата в Ла Лига. Особено след случилото се през 2014 година.
Един от големите проблеми на Атлетико е почти пълната липса на критика в обкръжението му. Разбирам това, след всичко изживяно в златния век, на критиките да се гледа с много лошо око, ала тази почти абсолютна безкритичност накрая разкривява реалността. Един надигнат в противопоставяне глас понякога помага да се коригират грешките, ала тъй като около „Метрополитано” вечно се повтаря старата песен „спомни си къде бяхме и откъде тръгнахме”, има тенденция да се задушава критиката, като на всеки разтревожен от нещо в клуба човек се гледа като на неблагодарен грешник и неверник.
Случилото се в Торино, нека си го кажем, бе ужасно. Защото дойде след един блестящ, епичен първи осминафинален сблъсък с Ювентус. Преди срещата на „Метрополитано” „и бианконери” бяха в огромна степен фаворити. След нея – не. Атлети обаче се представи на „Ювентус Стейдиъм” бездушен, страхлив, обезпокоен, замръзнал. И тъй като играта не е силата на този отбор, той отпадна, за което според мен треньорът има огромни „заслуги”. Няма никой да умре, ако това се каже на висок глас.
Тук не се поставя под въпрос чудесното близко минало. Не се забравя тъмния път, който го предшестваше. Просто се изисква отговор от най-добре платения треньор на света на няколко въпроса: относно мача в Брюж, мача на „Бенито Вийямарин” (който можеше да отвори истинска надпревара за титлата) и мача в Торино. Или за мачовете с Карабах миналия сезон (спечелването на Лига Европа задуши критиките за отпадането от ШЛ). Или за толкова много нови попълнения, останали отхвърлени от твърде негостоприемната тактическа система. Или за залагането на един прекалено „италиански” стил на игра (в най-лошия смисъл на думата), в който много пъти Антоан Гризман прилича на мъченик или поне на аскет, лишен напълно от източници на подкрепа в атака.
Не става въпрос да оспорваш чолизма сам по себе си, а липсата на еволюция в него. Просто е подкана към излизане от прекалено голямата му зона на комфорт.
Филипо Ричи, GOAL
Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)