›› Анкета

Ще намери ли леката атлетика нова звезда след Болт?

›› Булевард

Вижте какво причиниха фенове на Партизан на този съдия (видео)

Фенове на Партизан “бомбардираха” със снежни топки един от страничните съдии на мача на “гробарите” с Мачва (Шабац) от сръбското първенство. Партизан разочарова привържениците си, завършвайки 0:0 ...

Виж още
Лека атлетика

Йорданка Благоева: За мен Стефка е един феномен

25 ноември 2018 | 14:39 - Обновена
Йорданка Благоева: За мен Стефка е един феномен
Йорданка Благоева, първата ни световна рекордьорка в леката атлетика, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Носителка е на два олимпийски медала във високия скок, бивша европейска шампионка и авторка на 5 световни рекорда. Едни фатални 17 секунди на олимпиадата в Мюнхен я лишават от златото. Тогава тя минава над летвата в сектора за висок скок и след въпросните 17 секунди летвата пада и съдиите скандално не зачитат опита.
 
- Здравейте, г-жо Благоева! Казват, че винаги първите се помнят, а вие сте първият световен рекордьор в българската атлетика. Как се прие тогава вашето постижение – в медии, в спортните среди, в обществото?
- При мен беше така, че в чужбина рядко усещах постижението, което съм направила, а винаги, когато се върнех на българска земя. Спомням си, че трябваше да хвана влака, а ме чакаше цял автобус от Монтана със 194 гладиоли. Огромна кошница, която естествено никой не можеше да повдигне. Носеха я няколко човека. Пристигайки в Монтана и най-вече в родното ми село, целият двор беше в букети от цветя. Голямо признание, което ти пълни душата. Но тогава като че ли за първи път усетих рекорда още в Загреб, защото на всеки 15 минути прекъсваха телевизията и съобщаваха за рекорда на Йорданка Благоева. На другия ден всички в Загреб ме познаваха и казваха: „О, сега ще има куке на море и „Мерцедес“.“ Но нямаше нито „Мерцедес“, нито куке на море. Не това е най-важното, винаги скачаме за постиженията си.

- А около поставянето на световния рекорд точно какво си спомняте?
- Винаги публиката ми е действала много мобилизиращо и много ме е зареждала. Стадионът беше пълен до горе. Беше тройна среща – България, Югославия и Испания. Бях много щастлива, че толкова хора са дошли за нея. Естествено, като направих рекорда разбрах, че след това е имало футболен мач, но важното е, че публиката ми подейства. Действително всички много се радвахме. Аз самата не можех да повярвам, цяла нощ не мигнах. Минава ти целият живот – положеният труд, хората, които са ти помагали през това време и най-вече треньорът ми, който отново не беше с мен в Загреб. Провинциалните треньори винаги са били малко на заден план, но това не пречеше да направим големите постижения.

- Пет пъти подобрявате световния рекорд – това максимумът ли беше? Имаше ли моменти, когато ви се изплъзна? Кой рекорд ви е най-скъп, освен първият може би?
- Всяко едно постижение е много скъпо. Може би имах още възможности. Спомням си, че след Ротердам, когато направих световен рекорд с европейска титла, ръководителят от ЦК, който ни придружаваше каза: „О, аз бях убеден, че няма да направиш световен рекорд, защото не се плащат двете.“ Аз му отвърнах, че не скачаме за пари, а за постижения. След това ме изпратиха на едно състезание в Тбилиси в чест на Роберт Шевлакадзе, който е олимпийски шампион от Рим. Само за висок скок – мъже и жени. Скачахме на баскетболно игрище. Бях готова да подобря рекорда и на закрито, но всъщност баскетболното игрище беше много меко. Аз отскачах много бързо и за съжаление тогава скъсах вътрешен менискус. Сигурно е имало и други възможности, но в една такава кариера пет световни рекорда не са малко. Благодарна съм на съдбата и на треньора ми.

- Разкажете ни за онази драма в Мюнхен, за онези 17 секунди. Тенденциозно ли беше всичко това? Имаше ли скрита интрига или цел?
- Две седмици преди олимпиадата в Мюнхен имаше предолимпийски турнир и бяхме там с треньора ми. Станах първа с 1,88 м, а Мейфарт бе втора с 1,85. Имах удоволствието да работя с един изключителен треньор-педагог Петър Димитров- Пената. Той каза: „Данче, с това момиче трябва много да внимаваме. Тя си е вкъщи, ще има подкрепата на цялата публика.“ За съжаление точно така се получи. Накрая битката беше между нея и мен. Преодолях височината. Скоро на филма на съпруга ми му направи впечатление, че винаги при критичните височини леко закачам летвата, но тя винаги остава. Така бе и на олимпиадата в Монреал, както и на много други състезания. Това е едно вътрешно чувство и на треньора, и на състезателя – дали ще падне летвата или ще остане. Скочих височината, почти се бях облякла вече и Розмари Акерман от ГДР дойде при мен. Чух, че стадионът изрева и не знаех за какво. Каза ми: „Йорданка, летвата ти падна. Няма да продължиш повече.“ Отговорих: „Но как така?“ За съжаление и треньорът ми в публиката, и бившият ми съпруг, и телевизионните камери са следели мен как се обличам, а никой не е гледал към стойката и летвите. Година по-късно, когато във Виена оперираха менискуса ми, дойде да ни види бившият съпруг на Стойка Миланова с Дианчето Йоргова и каза, че има филмов материал как един немски журналист, който е лежал долу е ритнал стойката. Не пожелах да го видя. Вече е минало и в архивите. Нищо не може да се промени, оставам си със сребърен медал. Жалко, че понякога същото се случва и сега в спорта. Видяхме как отнеха една точка на Станимира Петрова и индийката продължи напред на световното по бокс. Много боли...

- Четири олимпиади, два медала – сребро от Мюнхен, бронз от Монреал. Впечатляващо е, но съжалявате ли за нещо пропуснато в тези летни игри?
- В Мексико бях много млада. Цяла година бяхме на Белмекен. Първите дни не бяхме наясно с аклиматизация и реаклиматизация, а не както сега всичко да се знае. Пристигнахме в Мексико и треньорът ми казваше: „Боже, имам чувството, че ще прескочиш стадиона.“ Бяхме в страхотна форма. Но в края на седмицата, когато трябваше да участвам, рухнахме всички. След това се оказа, че е нормално – вече навлизаш в аклиматизацията. Така останах 17-ата. Всъщност това, за което мога да кажа, че съжалявам е в Монреал. Там битката продължи много дълго. От 11:45  часа започнах да загрявам, а в 18:45 направих последния скок. Можете да си представите, това е един работен ден. Българите бяхме с едни одеяла, а другите с грейки. В един момент загубваш представа по опити кой къде е и как е. Може би Иван Сеизов, който ми беше треньор тогава, беше доволен, че взимам медал, защото накрая бяхме останали само три. Не знаех, че ако скоча 192 см от втори опит, ставам първа. Щях да се напъна. В това дълго състезание се чувстваш изтощен и малко ми беше безразлично дали ще съм втора или трета. Много съжалявам, че той не ми подсказа от публиката, че трябва да се стегна малко. Но в края на краищата медалът си е медал.

- Вие отваряте вратата на много успехи в скока на височина на наши атлетки. Може би може да се каже, че това е българска дисциплина. Как го усещате?
- Само преди дни правихме една статистика със съпруга ми. Не мога да кажа, че България е малка страна, но ако говорим за процент от населението, съм сигурна, че у нас има най-много жени над два метра. Ние имаме плеяда от скачачи. Стефчето Костадинова обикновено казва, че аз съм прокарала пътя, но не съм само аз. Преди мен също е имало много добри скачачки в България. Освен Стефчето и Людмила Андонова, които направиха и световни рекорди след мен, мога да спомена много наши имена, които имат медали от световни първенства – Емилия Драгиева, Светлана Исаева, Христина Калчева, Катя Лазова, която беше с мен на олимпиадата в Мексико. Не мога да не спомена Галина Николова от Харманли. Почти не се говори, но тя стана четвърта на младежките олимпийски игри в Сингапур. Действително имаме плеяда от скачачки и се надявам, че това ще продължи. В момента Мирела Демирева много достойно защитава българския висок скок. Много често ме питат дали ако беше останала в България, пак щеше да бъде така добре. Аз твърдо вярвам и на нашите треньори. Дали е в Холандия или пък в България, това дете има невероятна психика и го показа това лято. Вярвам, че пак щеше да има постижения. Преди няколко години разбрах една история. На олимпиадата в Мюнхен от САЩ беше пристигнал един българин с „Корвет“. Веднага ни прибраха по стаите. Оказа се, че дошъл мен да ме краде. Военен самолет чакал на едно от летищата. Казва ми: „Знаеш ли къде щеше да бъдеш сега?“ Напротив – няма гаранции, че нямаше да бъда и долу ниско, когато ми липсва България и българският треньор.

- Използвахте стария коремно-претъркалящ се стил в скока, сега всички използват „Фосбъри“. Късно ли беше да го пробвате и вие?
- Бях една от щастливките, когато видяхме „Фосбъри“ за първи път в Мексико. Оказа се, че за този стил трябва да си малко по-висок, да имаш по-голяма скорост на засилване и по-дълъг разбег. При мен бяха седем крачки, а там са 9-11. Знаете, че тогава слушахме треньорите и те прецениха, че няма нужда да преминавам в този стил. Ще допълня, че участва коренно различна мускулна група при този стил при отскачането. След операцията трябваше да правя много упражнения за атрофията, която имах на отскачащия крак. Получих едно възпаление и не можех нито един скок да направя с коремно-претъркалящ. Но имаше републиканско първенство и ако щеш да умираш, трябва да скачаш там. Стоян Славков тогава ми беше треньор и каза: „Не ме интересува, „Фосбъри“ ще скачаш без разбег, без нищо, но трябва да направиш няколко скока.“ На „Фосбъри“-то не ме болеше отскачащият крак, което говори, че е различна мускулна група. Пак станах първа с 1,75 м, но просто не беше моят стил.

- Влизате в големия спорт от провинцията. Доста по-късно идвате в Левски – един от двата мастодонта. Как стана възможен пробивът ви?
- Много го изстрада моят треньор Петър Димитров. Казва, че ако бях останала, щяхме да имаме още много големи постижения. Имах щастието да работя с него, а той много четеше и много знаеше. Беше много добър специалист. Но не можеха да простят на провинциалните треньори да постигнат нещо повече от треньорите в столицата. Признавам си, че ЦСКА искаше да ме вземе. Дори беше подготвено жилище и т.н., но тогава нещата се решаваха по партийна линия и решиха, че това трябва да бъде Левски. Така всъщност ме изтеглиха през 1973 г. в София. Действително в Монтана нямахме условия, но вече бях свикнала да тренирам и без условия, след като постигнах световен рекорд.

- Вярно ли е, че след първата си олимпиада в Мексико разочарованието е било толкова голямо, че сте мислили да не се връщате в сектора или пък просто сте провокирали себе си?
- След постиженията и чудесата, които правех в първите дни в Мексико, когато пристигнахме и все още не беше почнаха аклиматизацията, не бях наясно защо се сринаха състезателите. За мен беше голям удар, беше ми неудобно от това, че изложих треньора си, родния си град, които винаги са ме подкрепяли. Казах си – край, до тук съм, повече не мога да си позволя това нещо. Оттеглих се изобщо от стадиона, но треньорът ми и баща ми казаха, че съм много млада, тепърва имам път да вървя напред и ме чака голямо бъдеще. Така постепенно започнах след няколко месечна почивка. Не иска да чуя или да стъпя на стадиона.

- Вие сте доктор на педагогическите науки, защитили сте дисертация в Москва. Кога се случи това? След приключване на кариерата?
- Да, през 1980 г. бе последното ми състезание на олимпийските игри в Москва. Една седмица преди олимпиадата си контузих коляното при един дъжд на „Васил Левски“. Руснаците казаха, че имам толкова опит. Сега вече не е проблем, но тогава да родиш две деца и да участваш на олимпийски игри така бързо възстановена, беше интересно за тях. Така се случи, че след като приключи, попаднах на един от най-големите специалисти Николай Георгиевич Озолин. Той беше моят научен ръководител. Направих защитата на дисертацията пред цялата комисия с всички професори. Професорът по физиология каза, че темата е подготовка на висококвалифицирани скачачки за олимпийски игри, но смята, че трябва да направя още една дисертация за възстановяването на жената след раждането. Два медала, две деца… Казах му, че благодаря, но ми стига толкова. Не бих се захванала отново. Така всъщност защитих дисертацията. Благодаря на приятелите, които бяха в Москва, защото все пак ме приеха като свой човек.

- На два пъти името ви се спрягаше за министър на спорта. Това само варианти на медиите ли бяха?
- Действително с г-н Цветан Цветанов бяхме съседи по жилища в „Дианабад“. Познаваме се много отдавна. Знаете, че е бил атлет, Василена Амзина му беше треньор. Покани ме да съм един от учредителите на ГЕРБ, както и да оглавя комисията за спорт. Две години пътувахме из цяла България, бяхме направили една прекрасна програма. Бях привлякла специалисти – Иво Ивков, проф. Петър Бонов… Все хора, които нямат нищо общо, не са мои близки, а биха искали да направя нещо в спорта. Имах навика да казвам при срещите със спортните деятели, че ако един ден се оттегля, нещо се случва и не е това, което искаме да направим. Какво всъщност се случи? Обажда ми се Лъчезар Иванов и казва: „Данче, един мой приятел се е върнал от Япония, трябва да го включиш в комисията.“ Казвам: „Ама, чакай! Той не е подготвен, не знае какво е положението на спорта в момента в България.“ А той отговаря: „Това няма никакво значение, включи го там в комисията.“ След това един от големите в ГЕРБ ми се обажда и казва: „Данче, на мой приятел сина му се е върнал от Германия, трябва да го включиш в комисията…“ В един момент осъзнах, че може да имаш много голямо желание да направиш много неща, но… Всъщност разбрах, че политиката не е за мен. Февруари месец отидох при г-н Цветанов и казах, че съм дотук. Той беше много шокиран, че някой може да се откаже от такъв пост. Това не е било на живот и смърт за мен. Тогава Свилен Нейков беше на лагер в Пловдив. Извиках го и го заведох при г-н Цветанов. Знаете нататък нещата как са. Така че действително две години работихме, създадох много приятели в цяла България, даже много голяма част от управляващите. Но може би не съм устроена по този начин, както се работи на това високо ниво в политиката. Щастлива съм, а и моите деца са щастливи, че се оттеглих навреме и запазих името си най-вече.

- През вашите очи какво се случи в българския спорт? Къде се скъса нишката? Защо вече не сме в топ 10 на света?
- Това изисква много обстоен анализ. Може би всеки се опитва да го прави, откакто загубихме тези позиции. Имам своето мнение, с което не ангажирам никого. Първото нещо е, че светът се отвори. Младите хора имат много по-големи възможности. По мое време спортът беше едно от малкото неща, с които можеш да се реализираш, да пътуваш по целия свят, да създаваш приятели. Второто е, че детско-юношеските и ученическите спортни школи, които имахме в България и цял свят ги прекопира от нас, ние ги разрушихме първите години. Сега се опитваме, но когато нещо си го разрушил до основи, много трудно става възстановяването. Въпреки всичко аз вярвам в религията спорт, че младите хора, усетили този гъдел да застанеш на стълбичката, да видиш българското знаме и да чуеш българския химн, ги кара да тренират. Винаги сме имали отделни единици. Да, признавам, че не е това, което беше. Твърдо казвам, че няма и да бъде. Но така или иначе винаги ще има български зрънца, които ще показват, че България има своите сили и може да завоюва успехи на международното поле.

- Какво е за вас световният рекорд на Стефка Костадинова? В какви отношения сте с първата дама в спорта?
- Не се притеснявам да кажа, че през януари правя 72 години, но преди доста години бях решила да се оттегля, да остана само на аеробиката. Но Стефчето ме направи заместник-председател на олимпийския комитет и всъщност сега това е единствената ми длъжност, която знаете е на доброволни начала. Стефка за мен е един феномен! Много често ми задават въпроса – как така скочи 2,09 м? Много малко хора могат да осъзнаят, че тя е един изключителен талант. По света има много таланти, но тя попадна на добър майстор, на добър треньор като Ники Петров. Когато глината попадне в ръцете на добър майстор, знаете, че се получава шедьовър. За мен Стефка е уникална. Тя е недостижима с това, което направи за България! Реализира се и като ръководител – беше заместник-министър на спорта, сега трети мандат е начело на олимпийския комитет. Това говори, че все пак тя има някакви данни, но да оставим това настрана. Летвата, която стои пред музея на спорта в Лозана и всеки от цял свят, минавайки оттам вижда България… Може да не знаят коя е Стефка, но виждат България и 2,09 м, след което прочитат и нейното име. За мен няма друго такова постижение! Обичам я като собствените си деца.

- Скоро предстои да излезе вашата автобиография. Кога точно се очаква да станете част от модата в българския спорт и да разкажете вашата история? С кого написахте книгата?
- Преди година, когато започнахме да пишем тази книга с Юлия Пискулийска, не знаех, че ще има такъв бум на спортните книги в този момент. Книгата е вече в печатницата и ще бъде готова в края на месеца. Но тъй като предстоят големите празници, плануваме да я представим на 15 януари в музея на спорта. Юлия Мутафова за мен е един изключителен автор, но попаднах и на много добра издателска къща „Тангра ТанНакРа“ с Митко Димитров, един добър художник – Петър Добрев. Пишейки тази книга осъзнах, че през целия ми живот съм имала възможността да срещам много стойностни хора. Те са ми помогнали да вървя по този труден път, но все пак успешен. Винаги съм благодаряла на тези хора, но сега го осъзнах, когато книгата е готова. Препрочитах я много пъти. Сега разбрах колко е трудно – редактори, коректори, художници и т. н. Както за филма не вярвах, така и за книгата. Но ето, че вече е факт. Към нея ще бъде прикачен и диска с документалния филм „Отвъд скока“.

- Вярно ли е, че харесвате много екстремните спортове?
- Всеки трябва да прочете книгата на Стивън Котлър „Възходът на свръхчовека“, за да види какво означават човешките възможности. Винаги съм ги харесвала. Въпреки възрастта, не съм се отказала. Наскоро скачах с парашут, но с бънджи не съм. Казах и на Томас Бах, че расте едно съвсем различно поколение от моето. То има съвсем други изисквания. С цялото ми уважение към класическите спортове, ако ние не отговорим на потребностите на младото поколение и на стремежа към екстремните спортове, ще го загубим. Така че не само ги харесвам, но и ги подкрепям. Дано в бъдеще и те намерят място в олимпийските игри.

- Вярно ли е, че ви наричат „екшън баба“? Кажете нещо повече за фамилията…
- Как да не съм „екшън баба“ с две деца и пет внучета? Слава богу, единият върви по моя път. Внукът ми Борис е десети клас в японска гимназия, но вече гони 190 см и носи 45-и номер. Тренира много сериозно висок скок, което е гордост за мен. Внучката ми Дона се занимава с бокс, малкият Слав тренира футбол… Но какъв е случаят с „екшън бабата“? Борис беше на гости при мен. Знаете, че живея до гората на яз. „Искър“. Водя го при едно съседско дете да си играят. Пита ме дали обичам екшън филми, а аз обичам по-спокойни, по-интересни. Обърна се доста философски към мен и каза: „Ама ти си толкова екшън баба, как така не обичаш такива филми?“ Оттогава започна това.

- Съжалявате ли за нещо във вашия живот? Има ли грешки, за които ви се иска да не сте допускали?
- Напоследък излязоха много книги на наши спортисти. Съпругът ми прочете „Историята“ на Христо Стоичков за две нощи, а аз за три. Толкова леко се чете и интересно. Заслугата е не само на Христо, но и на автора Владимир Памуков. Замислих се за много неща, защото някои от тях споделят за хора, на които са обидени или пък са недоволни, съжаляват за някои неща в живота си. Опитах се да намеря някой човек в моето минало, на който съм сърдита и не бих искала да срещам. Не успях да открия такива хора, не знам каква е причината. Но не съжалявам за нищо! Благодарна съм на спорта, защото ми даде възможност да пътувам по света, да създам много приятели. Нека не звучи сантиментално, но да облечеш анцуга с надпис „България“ на гърба, да се бориш по целия свят, да издигат знамето и да свират химна, тези хора са избраници! Затова смятам, че съдбата е била много благосклонна към мен. Благодарна съм за всичко преживяно и не бих сменила нищо в живота си. Осъществих една стара мечта да отида на фестивал на народни хора. Но ми остана още една мечта – да направим едно състезание, на което да поканим елита при скачачките от цял свят и всички световни рекордьорки. Разговаряла съм с Добри Карамаринов, но за съжаление Мирела няма да скача зимата. Намерени са средства, въпросът е да можем да го организираме и все пак нашите състезателки да участват.


Още по темата
SPORTAL.BG
Спортни новини
Прочетена 795

Добави коментар ›› Коментари (1)

Mda
(Гост)
1
отговор
25 ноември 2018 | 22:42

Za men stefka e UROD! Рейтинг: 1 0


							
						
Лека атлетика в София - мисията невъзможна 12 октомври 2016
Идва краят на 2016-а. Годината, в която българските атлети извоюваха отличия на европейския шампионат в Амстердам в лицето на Ивет Лалова-Колио и Мирела Демирева, годината, в която Демирева спечели отново олимпийски ...
Мирела: Гледам към световния рекорд 30 ноември 2018
Преди няколко дни Мирела Демирева беше избрана за Атлет №1 на България за втори път в своята кариера. Българката имаше една от най-успешните си години, в която спечели сребърен медал в скока на височина на Европейското ...

Левски | ЦСКА | Лудогорец | Първа лига | Втора лига | Национални отбори по футбол | Купа на България | Англия | Испания | Италия | Германия | Франция | Русия | Шампионска лига | Лига Европа | Мачове на живо | Волейбол | Тенис | Формула 1 | Баскетбол

Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на Агенция Спортал, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на Агенция Спортал, посочване на източника и добавяне на линк към www.sportal.bg. Използването на графични и видео материали, публикувани в сайта, е строго забранено. Нарушителите ще бъдат санкционирани с цялата строгост на закона.

Този уебсайт е собственост на Sportal Media Group

Sportal.bg is part of the Sportal Media Group network
ЕВРО2016 | Мобилни телефони | Бизнес новини | Лайфстайл | Woman.bg | Men Only | Новини | Shopping.bg Мобилен Портал

Вашите лични данни

Ние събираме и обработваме Вашите лични данни.

За осигуряване на правата ви по GDPR, молим за Вашето съгласие.

Ще използваме данните за осигуряване на по-доброто Ви преживяване на нашите сайтове.

Ако натиснете бутона Приемам всички, ще дадете съгласието си на нас и на всички трети страни, описани детайлно в Политиката за поверителност и Политиката за бисквитките.

Защо е необходимо моето съгласие?