Мишел Вотро пред Sportal.bg: Голът на Костадинов беше като атомна бомба

Той е един от най-известните съдии в историята на футбола. Между 1980 и 1990 година ръководи едни от най-големите мачове на различни състезания. Мишел Вотро. Със сигурност по-възрастните приятели на футбола го помнят добре, а по-младите са чували за него. Именно под неговата свирка Холандия печели единствения си трофей от голямо първенство – 2:0 над СССР във финала на Евро'88. Мачът с прочутия гол на Марко ван Бастен и пропуснатата от Игор Беланов дузпа. Вотро остава в историята и с невижданото 8-минутно продължение на първото продължение на полуфинала Италия – Аржентина през 1990 година. Френският арбитър дълго време държи топ позиция и на клубно ниво. В средата на 80-те години УЕФА налага забрана на президента на Рома Дино Виола след разследване, установило, че италианците са опитали да подкупят Мишел Вотро с крупна сума преди полуфинала за КЕШ през 1984-а. Два сезона след това французинът ръководи легендарния финал в Севиля между Барселона и Стяуа, донесъл европейската купа на румънците. В днешно време мосю Вотро води спокоен живот в родния град на Виктор Юго – Безансон. Някогашният популярен рефер е труден за откриване, защото не обича разговорите по телефона. С помощта на дългогодишния международник в БФС Бончо Тодоров осъществяваме връзка с Мишел Вотро. Ето какво каза бившият френски съдия специално за читателите на Sportal.bg:

- Мосю Вотро, каква разлика забелязвате между днешния футбол и футбола от 80-те?
- Разликата е като тази между деня и нощта. Сега се намираме в най-високото до момента ниво по отношение на бизнес и пари. Отборите са по-добре подготвени и играта е по-бърза. Камерите са навсякъде и Международният съвет въведе някои правила, които фаворизират времето за игра, а физическата агресия, убийствените влизания, в момента са доста по-наказуеми отколкото по мое време, когато трябваше да "убиеш" някого, за да получиш червен картон.

- Какво е мнението ви за ВАР?
- Философски погледнато не съм привърженик на това технологично нововъведение, защото футболът е човешка дейност. Когато един футболист пропусне чист гол, не връщаме ситуацията назад. За мен по-голямата част от правилата на играта се базират на човешка интерпретация и не всичко е черно или бяло. Би отнело изключително много време, за да се развият всички теории на предимствата и недостатъците. Просто преместваме мястото за контестация и мисля, че най-сериозните грешки нямаше да се случат, ако съдиите бяха шестима, както е в момента ситуацията в УЕФА. В моите очи ВАР е нещо като възглавница за съдиите и ги прави един вид мързеливи в работата им. Аз лично нямах нужда от ВАР, защото моите грешки бяха толкова големи, че се виждаха и с просто око.

- Помните ли къде бяхте на 17 ноември 1993 година? Сещате ли се защо ви питам?
- О, как иначе! Бях на стадиона и голът на Костадинов имаше ефект на атомна бомба. Френските футболни ръководители и феновете бяха вцепенени и с опулени очи. Това бе добър урок за нас, че никога не трябва да слагаш тигана, когато рибата все още плува в морето.

- В България все още говорим за ръката на Костакурта на полуфинала в САЩ'94, когато Жоел Киню не отсъди дузпа. Помните ли този момент и говорили ли сте с Киню за него?
- Спомням си много добре този епизод, който все ядосва много мои български приятели. Никога обаче не съм обсъждал този случай с Жоел Киню, защото аз сам си имах доста проблеми с отсъжданията, за да говоря за чуждите такива. Спомням си големия гняв на Христо Стоичков тогава, но кой може да преповтори историята. Освен това една дузпа не означава задължително гол. Знаете какво се случи на финала между Барселона и Стяуа.

- Точно финалът в Севиля е сред най-известните ви мачове. Какво помните от него?
- Няма начин да го забравя, защото беше исторически мач, тъй като това е първата победа на отбор от Източна Европа в най-престижния клубен турнир. Преди мача румънците ме подлагаха на натиск, като казваха, че ще помагам на Барселона, защото играят в Испания и ще ги фаворизирам за сметка на отбора от държавата, където футболът не е толкова под светлината на прожекторите. Вратарят Дукадам беше героят на мача, след като спаси четири дузпи и така донесе победата на тима си. Видяхме се с него в Букурещ преди три-четири години и се прегърнахме.

- Защо дадохте 8 минути продължение на продължението на полуфинала между Италия и Аржентина в Неапол?
- Вярно е, че четвърт век по-късно такова нещо е неразбираемо и немислимо. За щастие Богът на съдиите бе с мен тогава и резултатът не се промени в добавеното време. Само като си помисля и ме побиват тръпки по гърба. Един гол и цялата ми кариера щеше да бъде белязана до края на дните ми. Дали бях натиснал погрешно хронометъра ми и след това не го бях пуснал отново? Напрежението ли ме бе притиснало и си мислех, че даденото продължение е в рамките на нормалното? Защо не обърнах внимание на сигналите на помощниците ми? Тези въпроси ще ме преследват до гроба. Понякога късметът може да бъде съюзник на съдията.

- Как домакините приеха загубата след този полуфинал?
- На стадиона атмосферата бе същата, както на Франция – България през 1993 година. Трябва да споменем, че това бе много особен мач, защото Диего Марадона играеше в Неапол, където бе смятан за Бог на земята и публиката подкрепяше Аржентина, което караше италианците да се изнервят. Все пак аз нямах никакви проблеми с връщането ми в Рим, където бе базата ни, за да гледам финала, обграден от няколко карабинери за всеки случай.

- На Мондиале'90 ръководихте и мача на откриването Аржентина – Камерун. Какви са спомените ви от този двубой?
- Първият мач е първата нота от една музикална партитура. Дава тон на цялостното представяне. Съдията на първия мач е нещо като навигатор на следващите арбитри и играчи по време на турнира. За мен беше лесно, тъй като много камерунци играеха във Франция, а освен това споделяме и един и същ език. Те също се опитаха да ме дестабилизират с думи, че знаят, че съм получил инструкции да помагам на аржентинците. След края на мача и голямата изненада, която камерунците поднесоха, африканската икона Роже Мила, който е и мой приятел, дойде и ми подаде ръка с думите: "Можеш да ми благодариш, защото участва в легендата да победим световния шампион с девет срещу единадесет футболисти".

- Разкажете нещо за Испания'82. Свирихте първия мач на бъдещия шампион Италия – срещу Полша в предварителната група.
- В онзи момент никой не знаеше за един обикновен епизод, но един поляк няма да го забрави никога и все още ми го напомня. Бониек заслужи жълт картон за неспортсменско поведение в десетата минута и получи още едно предупреждение преди полуфинала и го пропусна. Пазя отлични спомени от това Световно първенство. Може би почти никой не знае, дори и във Франция, тъй като тогава не се говореше за това, че аз бях четвърти съдия на финала между Западна Германия и Италия и имах възможността да бъда толкова близо до терена на подобно събитие.

- Познавахте ли българския съдия Богдан Дочев? Той бе помощник на Англия – Аржентина в Мексико'86. Какво мислите за Божията ръка?
- Да, той е голямо име в българското съдийство, но нямам спомени от конкретната ситуация.

- През 1987 година ръководите напечен мач. Реал Мадрид срещу Байерн. На "Бернабеу" карате феновете да спрат с провокациите. Това ли е най-лошият ви момент като рефер?
- Този мач остава паметен. Поздравявам ви за вашите футболни познания! Често ми казват, че това е бил най-добрият ми мач, особено в тези тежки условия и провокации по медиите. Германците бяха пребледнели в тунела и не искаха да излязат на терена, защото беше истински ад. Вратарят Жан-Мари Пфаф се опита да се спаси на централния кръг, защото към него бяха изстреляни няколко ракети и бе много опасно. Все още не знам откъде намерих кураж да отида пред трибуната зад вратата на гостите, пред ултрасите, и да направя жестове за усмирение, които в крайна сметка имаха ефект. Може би бяха впечатлени от смелостта ми да се изправя срещу тях.

- Най-трудният ви червен картон?
- Със сигурност изгонването на аржентинеца Джусти на полуфинала в Италия'90. Видях мъката в очите му, защото знаеше, че няма да участва във финалния мач.

- Спомените ви от българския футбол?
- Първото ми пътуване до България беше на 11 ноември 1981 година за важния мач срещу Австрия в София. Картините от посещението са все още в главата ми. Беше много студено и имаше сняг. Минахме по пистата на стадиона, по пътя към терена, и помня, че нямаше много зрители, въпреки важността на двубоя. Резултатът бе 0:0 и България пропусна класиране за световните финали в Испания. Може би парадоксално, но изградих приятелски отношения с ръководителите ви по онова време и често бях канен на турнири във Варна от тогавашния кмет, който стана близък мой приятел. Все още сме близки с него, както и с други хора като Михаил Касабов, Бончо Тодоров, Дончо Нанов, Андрей Мединцев. Много съм горд, че бях награден с почетна диплома от БФС, начело на който е моят млад приятел Борислав Михайлов, който е играл във Франция.

- Кои са най-добрите страни на модерния футбол?
- Изпитвам носталгия към футбола на моето поколение, когато всичко бе по-човечно, особено в съдийството, което твърде много се роботизира напоследък в моите очи. От друга страна сега стадионите са много по-приветливи и сме далеч от старите съоръжения преди.

- Кой е най-добрият френски футболист според вас?
- Този въпрос винаги е много труден и субективен. В зависимост от поколенията мога да кажа Копа, Платини, Зидан. Малко съжалявам за защитниците, които понякога остават доста по-встрани от славата, въпреки че ролята им за успехите не е по-малка.

- Кажете нещо за финала на Евро'88 – финалът с онзи гол на Ван Бастен.
- Една картина е запечатана в главата ми. Публиката, предимно оранжева, се вдига като един човек и тогава осъзнах, че Ван Бастен е отбелязал този невероятен гол.