Сърце, душа, за България!

Световното дойде! 48 години след епохалните битки в София, Ямбол, Хасково и Кърджали феновете на колективен спорт №1 в България отново ще могат да се насладят на майсторство от най-висока класа. 24-те най-силни страни влизат в битка за бленуваната титла, която очаква своя притежател на всеки 4 години. България, като домакин в София, Русе и Варна, ще стане повод за коментар на всеки, който обича този спорт, без значение в коя точка на планетата се намира. Време е да блеснем в пълната си сила. И като организатор, и като волейболна сила, за каквато продължаваме да имаме претенции, че сме, напук на всички проблеми съпътстващи отбора в последно време. Дойде време за мъже.
В заключителните месеци преди старта на шампионата в България се говореше предимно за контузии, скандали, напрежение и съвсем малко за истински волейбол. През следващите три седмици обаче това ще се промени. Малцина са страните, които са получавали втори шанс да организират подобен форум. Което дава прекрасна възможност на онези 14, на които Пламен Константинов се спря, да разгърнат потенциала си в пълна степен и заедно с 5-те хиляди зрители във Варна и, надяваме се, 12-те хиляди в София във втората фаза да прелетят към битката за отличията в Торино.

Та кои са хората, на които България ще разчита да превъзмогнат всички проблеми и сплотени като юмрук да изиграят, защо не пълни 12 мача на шампионата?

Георги Сеганов ще получи страхотна възможност да се утвърди като водещ разпределител на националния ни тим в следващите 10-ина години. Талантът някак по принуда получи титулярното място за сметка на контузения Георги Братоев и сега трябва да прояви характер, за да захранва с качествени топки съотборниците си. За негова алтернатива бе предпочетен Добри Димитров за сметка на Иван Станев, като и двамата нямат почти никакъв опит. Това означава, че ще се разчита на сериозна подкрепа от съотборници и публика, за да могат плеймейкърите ни да издържат на огромното напрежение, което е върху плещите им.

На всички останали постове обаче именно опитът е това, което личи в селекцията на Константинов. При отсъствието на Цветан Соколов Николай Учиков ще е този, който ще опита да смаже противниковите пръсти, за да вдига трибуните на крака. Дългогодишният опит, който натрупа като нападател в Италия, Аржентина и Гърция, дава известно спокойствие, макар и тук алтернативата в лицето на Мирослав Градинаров да не е от най-солидните. Учиков е от диагоналите, при които началото на мача е много важно и когато той влезе в ритъм, почти няма блокада, която да може да му се противопостави.

Най-спокойна изглежда ситуацията при центровете и посрещачите. На първо време при мрежата България в момента не разполага с по-добри имена от четиримата, записани от Гибона. Виктор Йосифов, Николай Николов, Теодор Тодоров и Георги Сеганов са от световна величина и това със сигурност дава известно успокоение както при треньора, така и при феновете. Контузени или не, щом тези четиримата са в списъка, значи са готови да умрат на терена, но да спрат съперника.

Подобно е положението и при посрещачите. Валентин Братоев се завърна като един от лидерите ни в Лигата на нациите и сега на дневен ред е да прехвърли солидната форма, която демонстрира там, за най-важните мачове в кариерата му. Братята Николай и Розалин Пенчеви са много различни като качества в атака, но и двамата се справят много силно при посрещане. Вездесъщият Тодор Скримов пък винаги може да направи разлика със страхотния усет, който демонстрира срещу много по-високи и здрави съперници при мрежата.

Какво да кажем пък за сърцето и душата на този национален отбор в последните 15 години – Теодор Салпаров? За всички е ясно, че либерото няма адекватен заместник, без значение как се казва той. Но и не е нужен такъв, защото енергията му е неизчерпаема. В последното си голямо първенство с националния екип Теди ще направи и невъзможното, за да спаси всяка една топка, без значение от сервис или в защита. Възможно е Петър Каракашев също да получи шанс в някои от мачовете, но при всички положения присъствието на Салпаров внася голяма доза спокойствие.

Ясно е, че Пламен Константинов не разполага с възможно най-добрия състав, за който сигурно е мечтал да има. Но пред него се очертава може би последната възможност да покаже на всички, че не е важен индивидуалният потенциал, а колективът. България няма да бъде домакин на световно първенство може би в следващите още 40 години. Както той, така и всеки един оцелял, за да играе във Варна, София, а защо не и в  Торино, трябва да осъзнае този факт. Втори шанс няма да има. След години никой няма да помни причините България да се класира за конкретната си позиция. Всеки обаче ще помни именно крайното място, което ще заеме. Медал ще е може би повече от всичко, което тези 14 момчета заедно с треньорския щаб са си мечтали. Докато обаче нищо не е решено и последната топка не е забита на полето, мечтите ще са тези, които ще окрилят хората в залата и онези пред телевизорите, че действително всичко е възможно.

Хари ЛАТИФЯН, "Тема Спорт"