Никола Гърбич: Мечтая за олимпийско злато и като треньор

Никола Гърбич, волейболният треньор на Сърбия и на Верона, даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е една от легендите на световния волейбол, истински маестро на поста разпределител, а според мнозина – най-добрият за своето време. Сред успехите му са два олимпийски медала – злато от игрите в Сидни през 2000 г. и бронз от Атланта през 1996 г. Той е двукратен носител на титлата в италианския шампионат, ликувал е в първенството на Русия.Притежател е на десетки медали от форуми на Стария континент и на планетата с отборите на Югославия и Сърбия. Гърбич има впечатляващите 15 приза за най-добър разпределител на всеки възможен шампионат. Не по-малко е амбициозен и в амплоато си на селекционер.

- Здравейте, г-н Гърбич! Кариерата ви е изключителна, но как започна всичко? Кой имаше решаваща роля да изберете волейбола?

- Баща ми. Израснах на място с 3000 жители, където нямаше школа, към която да се запишеш да тренираш било то футбол, баскетбол или волейбол. Играехме помежду си, пробвах всичко. Футболът беше най-достъпен тогава. Много ми харесваше, дори известно време тренирах. Когато обаче дойде времето за сериозно решение кой спорт да избера, баща ми реши вместо мен. Каза: "Футболът беше дотук, ще тренираш волейбол".

- Какво си спомняте от първите години в отбора на Банат (Зренянин)?

- Тогава за мен всичко беше просто игра. Не съм си и помислял, че нещата ще се случат по този начин, че ще направя кариера и че волейболът ще бъде онова нещо, което ще даде смисъл на живота ми и от него ще изкарвам парите си. Тогава просто се наслаждавах, живеех с играта, забавлявах се. Не бих казал, че беше нещо незначително, но дори не си мечтаех, че ще стане толкова съществено.

- Разкажете ни за първия ви мач в мъжкия волейбол. Изпитвахте ли притеснение от факта, че вече сте сред големите?

- При мен всичко се случи плавно. Играех в Гик Банат и получих повиквателна за юношеския национален отбор. Отидох за един уикенд, буквално за двудневна подготовка. Така стават нещата. Ако покажеш качества и талант, тогава идва интересът от клубовете. В моя случай интересът дойде от Войводина. Подписахме договор за една година. Беше поетапен процес, така да се каже. Свиквах с промените постепенно, всичко се случваше с времето си. Не скочих от тотална анонимност в някой голям клуб. Нямаше драстична промяна.

- След Банат и Войводина (Нови Сад) следва италианският ви период в кариерата. 19 години от живота ви преминават в Италия. Как се стигна до първия ви договор в тази страна с Габека (Монтекяри)?

- Брат ми играеше в Падуа вече от две години. Отидох при него, те знаеха, че и аз играя волейбол и проведох с тях няколко тренировки. Бях част от националните отбори, но по това време ние бяхме под ембарго и националният ни отбор нямаше право да играе. Не е като сега - играеш в Световната лига, гледат те, интересуват се от теб и се почват преговори. Мен нямаше къде да ме видят. Много ми помогна Любо Травица, който по-късно ми беше треньор. Той направи контакта с Габека и започнаха преговорите. Отделно от това година по-рано, преди да вляза в казармата, бях в преговори с Модена. Въпросът беше ще прави ли Модена силен отбор. Решиха да правят, ако решението беше друго, щях да ида при тях. Така че имах някои разговори и преди тези с Габека, но определено Травица е човекът, който изигра основната роля за този трансфер. Уволних се от армията и буквално на същия ден тръгнах за Италия.

- В кой от италианските клубове се чувствахте най-добре и защо?

- Чувствал съм се добре навсякъде. Старал съм се да се уча от всички треньори и съотборници, с които съм работил. Някои ми дадоха много, други - по-малко. Някои ми показаха не какво трябва, а какво не трябва да се прави! Винаги има какво още да учиш. Но двама са, които оставиха следа, независимо дали чисто като мениджъри или и ментално. Това са Веласко и Джанпаоло Монтали.

- С кои българи сте играли заедно и какви са впечатленията ви от тях?

- Играл съм с Владо Николов, с Матей Казийски. С Владо и до днес сме приятели, често се чуваме, през лятото се виждаме, когато имаме възможност. С него не сме просто познати, които се поздравяват, когато се видят. Той е сред най-добрите ми приятели. В Италия съм играл със Симеонов, със Златанов. Но с Владо ми е най-близкият контакт.

- Какво е мнението ви за българския волейбол?

- Имате много добри играчи, играчи със страхотни индивидуални качества. Трябва само тези индивидуални качества да бъдат показани и отборно.

- Какво е обяснението ви за възхода на Тренто с треньор Радостин Стойчев и разбира се с ваше участие?

- С Радо работех, когато дойде в Тренто. Не знаех кой е, тъй като дотогава той нямаше опит в чужбина, като изключим времето, в което беше помощник-треньор в Русия. Когато дойде, аз бях на 34 години и често разговаряхме. Опитвах се да му помогна да разбере какво представлява първенството на Италия, тъй като не беше се докосвал до него. Пое отбор, който осем години участваше в Първа лига, но не бе стигал до нито един финал в който и да било турнир, и още в първата си година спечели титлата. Това е невероятен успех. Следващата година спечели и Шампионската лига и се заредиха успехите на Тренто при него. Резултатите сами говорят за треньорските качества на Радо. Методите му може и да не се харесват на всички - на някои играчи, на някои хора около него. Аз нито мога да кажа, че ги харесвам, нито, че ги мразя. Поддържаме отлични отношения, чухме се преди около месец. Моят двугодишен опит с него е позитивен. Няма смисъл да говоря надълго и нашироко. Пак казвам - качествен треньор е. Не можеш да си слаб треньор и да постигнеш неговите резултати.

- Много волейболисти казват, че по време на мач вие сте дърпал конците на площадката. Какво е усещането да си лидер на тима и съотборниците да ти вярват?

- Самата ми роля на разпределител е да организирам отбора, да организирам атаките. Играчите на този пост са връзката между останалите волейболисти. Ние трябва да знаем дори как дишат съотборниците ни, за да можем да използваме най-добрите им качества в полза на отбора. Ако се вгледаме в треньорите преди и сега, много от тях са били точно разпределители. Това е природа, също е и процес, в който се учиш да се грижиш за отбора и да мислиш не само за себе си. По-късно това се пренася и в треньорската професия, защото твоя задача е да водиш отбора, да го организираш. Никога не съм мислил специално върху това, но винаги съм се старал да го правя по най-добрия начин и мисля, че ми се получаваше.

- Клубната ви кариера приключва в Зенит (Казан). Защо приехте това предизвикателство?

- Защо отидох в Зенит? Обективно, не субективно, а обективно, това е един от най-добрите клубове в света. Една от причините е финансовата им мощ, на практика те нямат бюджет, тъй като имат за спонсор "Газпром", който дава всичко, което е необходимо. Условията за работа са фантастични, треньор е един от най-добрите в света. Имат и най-добрите играчи. Целта е винаги да се побеждава. Това съвпадаше с моята цел - да играя в отбори, които се борят за трофеи. Разбира се, офертата беше и отлично финансово подплатена. Така, след разговор със съпругата ми, реших да приема. По това време имах две малки деца и решението в това отношение не беше лесно. Вече бях постигнал резултати, бях спечелил достатъчно и този договор нямаше да промени начина ми на живот. Но беше възможност на 40 години да играя в един от най-добрите отбори в света, а едновременно с това и да печеля добри пари. Със сигурност решението не беше леко, както може би изглежда отстрани, тъй като бях разделен със семейството си и това ми тежеше много. Но в крайна сметка нещата се получиха добре.

- Преминаваме към националния отбор. Дебютирате за Югославия през 1991 г., а със състава на Сърбия и Черна гора печелите всичко, за което един състезател може да мечтае. Има ли нещо, което ви се изплъзна с тима на родината ви?

- Да спечелиш олимпиадата е като да докоснеш дъгата. Това е най-важната, най-ценната титла във волейбола. В някои спортове, като във футбола например, стойността на олимпийската титла не е толкова висока, но във волейбола е най-важната. Аз нямам спечелена Световна лига. Но това, за което ми е най-мъчно, най-криво, е изпуснатото световно първенство през 1998 г. в Япония, когато играхме много, много добре. Тогава бях на 24 години и си мислех, че никога повече няма да имам възможността да играя финал. Това е най-тежкият момент в кариерата ми.

- Очаквахте ли да спечелите златото на игрите в Сидни?

- Знаехме, че имаме качества, всяка година ставахме все по-добри. Свикнахме с мисълта, че можем да сме сред четирите най-добри отбора и да спечелим медал. Не мога да кажа, че бях убеден в тези медали, както беше следващата година на европейското първенство. На европейското отидох с вътрешното усещане, че ще спечелим медалите, но не такъв беше случаят с олимпиадата.

- Решихте да се оттеглите от националния отбор след олимпийските игри в Пекин през 2008 г. Година по-късно променяте решението си и отново сте част от състава на Сърбия. Кое ви накара да се завърнете в тима?

- Когато си на 22-24 години мислиш различно от на 30 и няколко, когато вече си направил кариера и си зрял и като човек, не само като волейболист. Когато си млад, нямаш представа колко е важен националният отбор. Тогава приемаш всичко за даденост. Викат те в националния и си казваш, че това е нормално. Но често хората проумяват нещата, когато вече не могат да ги върнат назад. Схващаш колко не си бил прав, когато вече е късно или когато вече не си в националния. Минават една-две години и си казваш: „Човече!“ Тогава разбираш колко е важно. Такива неща се случват. Както се казва - минал съм през тези фази. Бях взел решение да се откажа, но след това размислих и прецених, че световното първенство в Италия е шанс да опитам да атакувам златото, което ми липсваше. Мислех си, че ще сбъдна мечтата си, ако завърша кариерата си в Италия със спечелване на световното първенство. Това беше причината да остана още две години.

- Разкажете ни за последния си мач с екипа на Сърбия. Кога взехте решението, кой първи го научи, имаше ли сълзи в очите?

- Не бях планирал нищо, не бях говорил с никого. Като спечелихме бронза срещу Италия в Италия, просто се разплаках. Реакцията ми беше спонтанна. В този момент реших, че е дошъл краят. И до днес ми е много криво, че изгубихме полуфинала от Куба, а с това и шанса да спорим за златото. Но с оглед на конкуренцията тогава, на бронзовия медал и на факта, че бях избран за най-добър разпределител, мисля, че завърших добре кариерата си.

- Какво е усещането да излезеш в “Арена Белград” пред 23 хиляди навиячи в мач с Бразилия?

- Това е една от причините да ми е толкова криво, че не спечелихме Световната лига. Щеше да бъде отличен завършек на тази емоционална приказка. Никога преди залата не се беше пълнила толкова на волейболен мач, поставен беше рекорд. Имахме отличен шанс, в тайбрека водехме на Бразилия с 9:4. Имахме няколко ситуации да решим мача. Щеше да е прекрасно, но това е спортът, това е животът. Имам четири загубени финала. Като играч не успях, но се надявам като треньор да спечеля световното. Дано още тази година да ми се върне това, което изпуснах като играч.

- Какво искате да постигнете като треньор?

- Да спечеля олимпийското злато.

- Кое е най-трудното за един треньор?

- Волейболът заема огромна част в живота ми. Посветих на този спорт най-много време. Трудно ми е да си представя живота без присъствието на волейбола в него. Най-тежко е темпото, с което работя, тъй като съм ангажиран в националния отбор и клуба си. Отделен съм от семейството си, не прекарваме достатъчно време заедно. Това е най-трудната ми борба. Тъжно ми е, когато говоря със синовете си и те ме питат защо не съм с тях.

- Предстои световно първенство в България и Италия. Кои са фаворитите за спечелването на медали?

- Има много добри отбори. Става въпрос за пет, шест, седем отбора, сред които всеки може да победи другия. Мога да ги изброя, но не мисля, че ще разкрия тайна. Достатъчно е да се хвърли поглед на последните десет световни турнира и да се види кои стигат до края. Винаги е Бразилия, също Италия, САЩ, Полша, Франция. За щастие в последно време и Сърбия. Извинявам се, ако пропускам някой, но наистина има доста отбори, които са готови да се справят на високо ниво. Никога не знаеш кой ще победи, така че ще е много трудно. Но това е хубавото, защото нивото е високо и има много неизвестни. Има десетина отбора, които могат да се борят за медалите.

- Последен въпрос – за какво мечтае Никола Гърбич?

- Мечтая за олимпийското злато в Токио, но първо трябва да се класираме. А в личен план искам децата ми да бъдат зрели и добри хора. Не добри и успешни спортисти, а добри хора.