Неделчо Колев: В Сеул 88 България тръгна да окупира световния спорт

Президентът на Българската федерация по вдигане на тежести Неделчо Колев даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е човекът, който се зае със спасяването на един славен в миналото за страната ни спорт, който падна от високо. Но Колев никога не се е страхувал от битки. Той е преживял много драми в богатата си спортна кариера, в която е триумфирал с две световни и две европейски титли във вдигането на тежести. Ликувал е като Спортист №1 на България през 1973 година. Има отвоюван и бронзов медал от олимпийски игри в Москва‘80 след тежка контузия и прогнози, че никога повече няма да може да се завърне на големия подиум. След края на кариерата си бе треньор далеч на Изток – в Бахрейн, Индия, Индонезия и Тайланд.

 

- Здравейте, г-н Колев! Как сте?

- Предстои ни европейско първенство и малко ни е напрегнато, но иначе сме добре.

- Оптимист ли сте за първенството?

- Надяваме се на добро представяне. Оптимист съм.

- Какво е актуалното състояние на българските щанги? Ще дойде ли време, в което пак да си говорим хубави неща? Ще излезем ли от този омагьосан кръг на проблеми и скандали, който продължи доста дълго време?

- В момента щангите в България са в подем. Накратко на последното републиканско първенство в първи кръг участваха над 350 състезатели. Това показва, че има напредък. Борим се с негативните прояви и с допинга. Преди всеки голям шампионат, заедно с антидопинговата лаборатория, се провежда антидопингов семинар с всички състезатели.

- Трудно ли мотивирате състезателите?

- Много е трудно да ги мотивираме. В този живот е тежко.

- Намират ли се хора, които искат да помагат на българските щанги?

- Не се намират в последно време. Миналата година подписахме договор за спонсорство с петролна компания, която не е българска. Затова мога да кажа, че българи не се намират за спонсорство в този момент.

- А сега е най-необходимо, защото съдът в Лозана определи, че българските щанги са невинни за последния скандал. Глобата от 1 милион долара на няколко пъти бе редуцирана и накрая остана 250 хиляди долара…

- Отначало спечелихме в Лозана. Международната федерация повтори иска си, пак спечелихме. Но неочаквано дойде трета глоба. Аз все още не мога да си обясня за какво е тази трета глоба от 250 хиляди долара.

- Няма ли шанс за някакво разсрочено плащане? Държавата да се намеси с вноски – обсъждали ли сте този въпрос?

- Лично написах писмо до Тамаш Аян с молба за разсрочено плащане, на което той отказа.

- А позицията на държавата?

- Позицията на държавата, в лицето на министерството, е че ни поддържат, защото знаят истината – че сме невинни. Лабораторията в Кьолн доказа, че не сме знаели, че това нещо е смесено в добавката. Министерството стои зад нас, подкрепя ни, но все още търсим формула как да платим тази глоба.

-  Може би бъдещето на този спорт е заложено на тази карта.

- Абсолютно! Бъдещето е заложено въз основа на тази глоба. Не я ли платим, ще бъдем спрени от участие, докато не погасим задължението. Сега имаме европейско, срокът за плащане е до месец юни. След това идва европейско за кадети, където сме много силни, идва и детската олимпиада, а след това и световно първенство, където трябва да почнат да се печелят квоти за олимпийските игри в Токио. Тамаш Аян ни спира точно преди тези първенства.

- Значи борбата е за едни 250 хиляди долара. За съжаление, когато имаше успехи, българската щанга, имаше и спонсори.

- Имаше.

- Реално тази сума не би трябвало да е проблем за държавата.

- Не мога да отговоря на въпрос. За мен и за федерацията е проблем.

- Да се върнем в началото на вашата кариера. Как започна всичко? Как влязохте в залата?

- Беше много отдавна и трудно си спомням. Бях младо момче - исках да изглеждам добре, да имам мускули. В интерес на истината първият ми спорт беше спортна гимнастика. По кината вървеше един филм със Стив Рийвс. Той беше с едни мускули… Гледах го и оттам се запалих по щангите. Имам брат, който е по-голям от мен с две години и той се занимаваше с този спорт. Покрай него и аз почнах.

- И в последствие го надминахте.

- Е, отказах го. (смее се)

- Два пъти сте световен и два пъти европейски шампион, но имате малшанс на олимпиадите. Говори се, че в Мюнхен през 1972 година сте били в отлично състояние. Тогава в залата за разгрявка сте направили рекорд, който се е зачел. Така ли е?

- Не. Първата ми олимпиада бе в Мюнхен през 1972-а, но преди да замина имахме лагер на Белмекен. Там на една тренировка вдигнах огромна тежест, а Боян Радев беше седнал на пейката зад мен. Той се учуди и каза: „Ей, страшен си!“ Но бях много малък. Ръководството н федерацията не можа да се довери на моята младост и затова ме оставиха резерва. В следващите две години станах два пъти световен и европейски шампион, но през 1975-а се контузих на световното първенство в Москва и претърпях операция. Въпреки всички тези несгоди, се подготвих за олимпиадата в Монреал. Всичко беше добре до момента, когато в Монреал Абаджиев ме извика и каза, че няма да участвам.

- Защо?

- Нямам представа и никой не ми обясни защо е така. Абаджиев каза да направя контролна тренировка преди да започне основното състезание – отзад, където се загрява. Беше извикан тогавашният секретар Оскар Стейт и Тамаш Аян, който беше някакъв чиновник по това време. Те ми бяха съдии и там направих световен рекорд в изхвърлянето от 157 кг. След това Абаджиев ми каза да започна изтласкването, на което аз отказах и така.

- Дълго време сте работили с Иван Абаджиев в треньорския му щаб и като състезател преди това. Разнопосочни са мненията – много „за“ и много „против“, какво е вашето?

- Аз се научих много от него. Имали сме противоречия, но винаги съм се стремял да изпълнявам неговите указания. Той ме е упътвал, а аз – моите състезатели, за които съм отговарял. Аз съм бил проводник на неговите указания. Знаете, миналата година почина, няма какво лошо да кажа за него. Това, което съм научил от него, ми е достатъчно – дисциплина и дисциплина.

- Мислили ли сте някога колко тона са минали през вашите две ръце?

- Не съм мислил, но ако седнем да изчисляваме, ще стане така, че ако съм работил някъде като хамалин, с тези тонове сега да съм милионер. Най-обикновената тренировка е била между 15 и 20 тона.

- По колко часа бяхте в залата?

- По негово време тренировката започваше сутрин в 9 и свършваше в 12 и след това следобед от 16 до 18-18:30 часа. Това бе първоначално. След това дойдоха едни други времена, когато имаше след вечеря и нощна тренировка – да не мислим да правим простотии и бели. Спомням си, че през 1973 година преди световното в Хавана ни даваше свободно време и ни препоръчваше да не си лягаме веднага, за да можем да си пренастроим часовника с времето в Хавана. Тогава не си задавах въпроса – защо? Но след време се сетих. Умен човек е бил. Като пристигнахме в Хавана, нямахме проблем с биологичния часовник и не ни се приспиваше по време на състезания.

- Щангите са един от най-тежките спортове. Не ви ли е идвало някой ден да кажете: “Стоп, аз бях дотук!“ и да си тръгнете?

- С възрастта – да, идвало ми е. Имало е такъв момент, когато нещо не ти се получи. Примерно по време на състезание и загубя медал. Казвам си: „Аз съм дотук, стига толкова, отказвам се!“, но след седмица или месец пак се връщам в залата. След тежката контузия, която получих, се бях отказал. Три-четири месеца бях с патерици, едвам ходех, но в един момент Абаджиев дойде вкъщи да ме види, донесе ми сокове и бонбони, поговорихме и на другия ден бях в залата.

- Искам да ви попитам и за най-тежкия момент за българските щанги – олимпиадата в Сеул. Много мистерии има около тези случаи. Казват, че наистина има чужда намеса, защото България тръгва да печели всичко в щангите, а не е добре малка държава да окупира всичко. Бореха се за разширяване географията на щангите, за много медалисти. Имаше ли такава конспирация или просто бяхме виновни?

- Не мога да кажа дали е имало конспирация. Както казахте, една малка България тръгна да окупира световния спорт, но не само в щангите. Тогава беше така и в борба, и в бокс, и в лека атлетика, и в плуване… А доколко сме виновни? Бях в щаба, но не мога да кажа със сигурност.

- Тази история остава „отворена страница“.

- Да, така остава. Кой ще е този треньор или лекар, или състезател, който ще вземе например фурантрил? С това бяха хванати и двамата състезатели. То беше в списъка. Кой ще е толкова луд да го вземе един ден преди състезанието?

- Обикновено се използва за сваляне на килограми и за отводняване на организма.

- Да. Преди това бяхме на лагер в Токио и Гръблев беше с около 6 кг над категорията, Генчев също беше 5 кг над нормата. Но тогава докторът им беше направил много добра диета. Сваляха килограми, в Токио имаше и сауна. Кацайки в Сеул един ден преди състезанието, си бяха в категорията. А наличието на това лекарство беше в огромни количества и на двамата. Убеден съм, че не са го взимали.

- Наистина ли тогава България можеше да вземе 7-8 златни медала от десет категории?

- Да, бяхме готови. Просто бръкнахме на някой в очите и то много здраво! Нямам представа ма кого, но политиката на световната федерация в лицето на Тамаш Аян, е такава. Може би е и правилна – да се раздават медали на повече държави.

- Световните щанги в момента са с два жълти картона от Томас Бах, президента на МОК. Може ли този спорт да напусне олимпийското семейство?

- Твърде вероятно, ако не се вземат спешни мерки. Показан е жълт картон, доколкото знам и трябват спешни мерки.

- До каква степен допингът помага в щангите и въобще в цикличните спортове? Твърди се, че в тях без стимуланти не може да скачат резултатите чак толкова много. Там е и тънката граница – за едни е допинг, за други – свръх възстановяване.

- Аз съм администратор, не съм треньор, нито лекар. Попитайте треньорите за тази работа.

- Защо българският спорт изпадна в кризата, в която се намира в момента? Не ви ли е болно?

- Много ми е болно! Нямам конкретно обяснение за това. Оставам щангите настрана, но имахме лека атлетика, плуване, бокс, борба, зимни спортове… А сега се радваме на шесто място в зимните спортове на Сани Жекова.

- Не малко години работехте като треньор в Бахрейн, Индия, Индонезия, Тайланд. Как приемате този период – като ценен опит или като един вид авантюра?

- В никакъв случай авантюра. Преди това доста дълго време бях помощник-треньор в националния отбор. Предадох моя опит на моите колеги, с които работих. Сега те взимат медали. Въз основа на постигнатото със състезателите от тези държави, утвърдих името на българската школа и сега много български треньори работят в чужбина. Отдадох своите опит и знания на тези хора и те са доволни от постигнатото заедно.

- Защо решихте да се върнете?

- Свърши ми последният договор, който беше в Тайланд. Семейството ми беше тук, а не с мен. Трябваше да почна да се грижа и за децата ми, не само за чуждите хора.

- Доколко е истина, че се е налагало в дадени моменти да реагирате на пожар със собствени средства за нуждите на федерацията?

- Не ми се коментира, но се е случвало. Имал съм в момента възможност, помогнал съм в името на спорта.

- Кои центрове работят най-добре в България с деца?

- Този въпрос е много актуален. Имаме четири-пет центъра в България, които работят изключително добре не само с мъжките и женските гарнитури, но и с деца. Преди две години на едно първенство за кадети до 17 години ги „убихме“ и взехме почти всички златни медали. Центровете в Русе, Варна, Бургас, Пловдив, Асеновград, Кнежа, Червен бряг са страхотни. Червен бряг изкара такъв състезател, че нямам думи да го опиша. Много съм радостен за това. Благодарен съм на треньорите от всички клубове, които работят с децата. В Сливен също има два клуба, които изключително добре работят с детските гарнитури. Това е бъдещето на спорта ни. Стараем се и се стремим да затвърдим тази посока, която са заели клубовете и федерацията.

- Когато говорите за децата, усмивката веднага е на лицето ви, значи има бъдеще…

- Да, има бъдеще. Радостно ми е. Нямате представа какво е да видите едно малко детенце, което отива, хваща и вдига, след това скача и се радва. Няма да забравя на едно републиканско първенство във Варна, че децата бяха повече от възрастовата група като бройка.

- Какво се случва с най-класния ни щангист Иван Марков? Може ли да разчитаме на медали и при жените, и при мъжете на европейското първенство в Букурещ?

- Последната информация за Иван Марков, която имам е, че коляното му се възстановява. Предисторията е такава, че той не получи контузия в истинския смисъл на думата, а получи болки в коляното. Отишъл е на преглед и са му казали, че трябва да се оперира. Според мен не трябваше да го прави, но той взе такова решение. След това отиде при един доктор, а аз му казах да не ходи при него, защото имах информация, че не е този човек, който трябва да го оперира. Той не ме послуша, отиде при него и резултатът е, че се усложни още повече. В момента е на процедури с някакъв апарат. Много се надявах да се оправи по-бързо. Подобрява му се положението, доколкото знам.

- Преди време Рут Колева е казвала „баща ми е Неделчо Колев“, а сега по-младите казват, че сте бащата на Рут Колева…

- Да, истина е, но колелото се върти и сега аз съм бащата на Рут.

- Откъде се появи нейната страст към пеенето? Кога усетихте, че има талант?

- Беше много малка, в първи или втори клас, когато се беше записала в детския хор. Пееше си там и тогава дойде времето на компютрите. Порасна и се свърза с някаква преподавателка в САЩ и през компютъра тя преподаваше уроци. Но изглежда се криеше от мен, защото аз не съм я е чувал вкъщи. Изчаквала е да изляза и тогава. Дойдоха първите изяви, на които бях учуден, но и много радостен. Детето ми пееше, не е тръгнала по улиците да прави бели, да хайманосва. Завърши гимназия и пак чрез Интернет се свърза с „Поп Академи“, което се намира на втори етаж в „Кодак Тиътър“ в Лос Анджелис – там, където се дават и Оскарите. Купих билет, отидохме, заведох я, представих я на учителката и си тръгнах. Тя завърши, прибра се и фактически затвърди връзките, които създаде в Америка.

- Ходите ли на нейни концерти?

- Честно да ви кажа, не много.