Златният от Рио Ружди вече тренира за нови медали

Преди седмица българският химн огласи олимпийския стадион „Жоао Хавеланж” в Рио де Жанейро, след като Ружди Ружди спечели златен медал в тласкането на гюле на параолимпийските игри.

За последно на подобен форум химнът ни звуча преди 16 години в Сидни, когато Иванка Колева покори олимпийския връх в същата дисциплина, а на олимпийски игри – преди 8 в Пекин, когато Румяна Нейкова триумфира на 2000 метра скиф.

Седем години бяха нужни на Ружди да стигне до върха, до който водеше път, осеян с лишения, трудности и болка. Справи се и доказа, че който побеждава себе си, лесно побеждава другите. А битки в живота на Ружди не са липсвали.

Когато на 14 април 1991 г. в болницата в Кубрат проплаква бебе, никой не знае, че след 25 години то ще стане олимпийски шампион. Няма и време за мислене и предположения, защото бебето се ражда с преплитане на червата и е изпратено по спешност в Разград. Следва шестдневна битка за живота на бебето, което в крайна сметка лекарите успяват да спасят.

„В слънчев ден се роди, но помня по-скоро премеждията, които последваха”, спомня си 25 години по-късно майка му Саиме.

Кръстен е на дядо му Ружди. Разказват, че бил кротко и послушно дете. Никой не помни да е създавал ядове като малък или пък да е настоявал да му се купува играчка. Ружди е четвъртото внуче в семейството на баща му Юксел и първото в семейството на майка му.

Голямото семейство на Ружди често се събира около масата в Глоджево.

„Голямо семейство сме. Още с идването на Ружди на бял свят роднините и двете ми сестри, Хюсние и Леман, започнаха да му обръщат голямо внимание. Така е и до днес”, разказва Саиме.

Като дете Ружди обича да прави къщи и коли от картони. „Все с коли си играеше. От кашон правеше автомобил. Даже му бяха подарили кормило”, разказват в Глоджево.

Никой обаче не е допускал, че години по-късно точно автомобил ще промени живота на детето и семейството му. Иначе от малък страст са му велосипедите.

„От двегодишен се научи да кара колело без помощни гуми. Харесваше му. Обичаше да ходи навсякъде с велосипед. До 16-та си годишнина броят на колелата му стигна 9”, добавя майка му.

Какъв е искал да стане, като порасне Ружди, днес не може да ви каже никой. Малкото момче е променяло постоянно желанията си, а и още тогава е бил притеснителен.

До 8 клас е учил в Глоджево, а след това в Русе записва зърно и млекопреработване. Тогава се запалва по фитнеса, а на 16 години записва курсове за управление на мотопед. Като останалите момчета обича да играе футбол, но травма в коляното го отказва от играта. За разлика от останалите момчета обаче не си пада по алкохола и цигарите. Майка му и баща му не се червят по родителски срещи.

Никой не може да каже лоша дума за него, а и никой не може да си обясни случилото се на 18 октомври 2008 г. Ружди дърпа дявола за опашката веднъж, но единствената му среща с него променя напълно живота му.

„Катастрофата е станала на пътя Глоджево - Сеново. Взел е ключовете и се е качил на семейната кола без книжка. Никога не съм очаквала, че такова нещо може да се случи. Може би така е трябвало да стане”, казва смирено Саиме.

„Катастрофирах. Карах със 180 км/ч и на завой загубих контрол. Нямах колан и съм изхвърчал от колата, която пък ме е затиснала”. Това пък е единственият спомен на Ружди от случилото се. Следва операция в София заради счупен гръбначен прешлен и близо месец престой в болницата, откъдето Руди излиза с инвалидна количка.

Инцидентът променя живота на всички в семейството на Ружди. Налага се той завърши образованието си в Глоджево. Майка му, която дотогава работи като шивачка, напуска работа и е негов личен асистент.

Животът започва да тече между Глоджево и в Павел баня. Рехабилитация там 9 месеца по-късно се оказва определяща за бъдещето на тогавашния тийнейджър.

„След инцидента от срам не говорех с никого. Трудно свикнах с количката, но не се отчаях. Роднините ми помагаха, а като започнах да тренирам забравих, че съм в количка. Винаги съм знаел, че има надежда”, казва той.

В Павел баня Ружди среща бронзовата медалистка от параолимпиадата в Пекин Даниела Тодорова.

„Видях я да хвърля копие. Стана ми интресно, а тя ми предложи да пробвам”, спомня си той. Първите опити стават пред погледа на треньора Радостин Тодоров. „Метна диска на 12 м, копието хвърли на 15, а гюлето тласна на 7 м”, уточнява Радостин Тодоров, който го тренира и до днес.

Разликата оттогава досега се измерва в клограми, метри и медали. През 2010 г. Ружди тежи 85 кг, а днес стрелката на кантара минава 110. Макар че е злояд, качва тези килограми в мускулна маса. Най-доброто му постижение в тласкането на гюле е 12,33 м, което е световен рекорд. За 6 години спорт вече има пълна колекция медали.

Дебютът му е забележителен. През 2010 на Световното първенство за младежи в чешкия град Оломоуц печели три сребърни медала на гюле, копие и диск.

Следващата година с младежите до 23 г. Ружди става световен шампион тласкането на гюле в Дубай, а резултатите му позволяват да мери сили с мъжете няколко месеца по-късно в Шаржа, където печели три сребърни отличия в трите дисциплини.

През 2011 г. става спортист на годината в България, а европейската титла в тласкането на гюле в холандския Щадсканал година по-късно му осигурява участие на параолимпиадата в Лондон.

„На това европейски първенство разбрах, че Ружди е човек, който може да се състезава. Не е достатъчно само да си талантлив и работлив. Много хора просто не издържат психически на състезание”, казва треньорът му.

Макар че не се класира в осмицата, параолимпиадата в Лондон се оказва добър опит за Ружди.

„Нямах шансове за по-добро класиране, но видях всъщност какво е голямо състезание. Състезаваш се с най-силните пред очите на 80 000 души. Неописуемо е”, спомня си той.

Втората си европейска титла в тласкането на гюле Ружди печели в Суонзи 2014 г., година по-късно стана световен шампион в Катар, като прати гюлето на 11,81 м.

Тази година на Европейското първенство по лека атлетика за хора с увреждания в италианския град Гросето Ружди видя сметката на световния рекорд в тласкането на гюле, като не му позволи да празнува юбилей и спечели две европейски титли на гюле и диск.

Дни деляха постижението в тласкането на гюле в група F55 при параолимпийците от десетата му годишнина. Той бе поставен на 24 юни 2006 г. от чешкия параатлет Мартин Немец, който тласна гюлето на 11,85 метра пред родна публика в Оломоуц.

От 15 юни рекордът смени собственика си, след като Ружди тласна гюлето на 12,04, подобрявайки световното постижение с 19 см. В Рио пък той подобри своя рекорд с нови 29 см.

„Лично аз зная какво стои зад тази олимпийска титла”, каза майка му Саиме, която на тренировки носи гюлето на сина си. „Това са тежести, лишения, рани”, добавя тя.

Ружди с треньора си Радостин Тодоров и съотборниците си Даниела Тодорова и Мустафа Юсеинов

В Лондон по време на първото си участие в параолимпийски игри

От 20 феврурари жената е в Павел баня, като се прибирала у дома три пъти – един уикенд, по време на Европейското в Гросето и сега за Олимпийските игри. „Тя е половин състезател. Идва на лагери, гони уредите, пази всякакви режими”, потвърждава треньорът Радостин Тодоров.

Глоджево не спа в очакване на своя първи олимпийски шампион, благодарение на който се чува името на градчето. Спортната зала в къщата на Ружди е освежена. Роднините му я правят, докато той е на параолимпиадата в Лондон, след като става ясно, че спортът ще бъде основното му занимание.

Една от основните задачи на мама Саиме - да носи гюлето след всеки опит.

Сега Саиме се притеснява от медийния интерес към сина й. „Самият той не обича медийните изяви. Притеснителен е. Освен това обича да си свърши работата и после всичко да е мирно и тихо. Не иска да го закачат много”, казва тя. „Всеки ме поздравява, глас не ми остана”, допълва развълнувано.

Майка и син по време на тренировка в Павел Баня

Ружди пък гледа към Лондон, където догодина ще се проведе Световно първенство по лека атлетика за хора с увреждания.

„Това че съм стигнал върха, не ме успокява. Продължавам напред. Догодина има Световно първенство, след това ще има Европейско. Бих искал в Токио да затвърдя олимпийската титла, макар че още е много рано да се правят планове за там. Да се надявам, че дотогава всичко ще е наред, защото все пак говорим за след четири години”, казва той.

Амбицията му отново е подобряване на личните резултати. Затова ще тренира като за последно. Раните по гърба от тренировачния стол няма да го спрат, защото знае, че състезанията в неговия случай са две. Един път побеждаваш себе си, а после – конкурентите.

Иван Филчев, "24 часа"