)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
&format=webp)
Бос, облечен в тениска и дънки в убити цветове, с дълга до раменете права коса и диоптрични очила, които никога не сваля, Стивън Уилсън поддържа имидж на nerd гимназист или на влюбен в китарата си колекционер на стари плочи. Но стъпил веднъж на сцената той олицетворява музикален идол с титанично присъствие.
Ако не сте чували името Стивън Уилсън, то е твърде вероятно да сте пропуснали съществена част от развитието на съвременната експериментална музика, съчетаваща в себе си прогресив рок основи, метал щрихи, джазови разклонения и електро заигравки. Трудно може да се определи стилът музика, която създава геният, стоящ зад емблематичната 90-арска банда Porcupine Tree, страничните проекти Incredible Expanding Mindfuck и Bass Communion, колаборациите Blackfield (с израелския музикант Aviv Geffen) и Storm Corrosion (с вокалиста на култовите Opeth - Mikael Åkerfeldt) и четирите солови албума, които издава в периода от 2008-а до 2015-а година.
Стивън Уилсън е един от най-еклектичните и продуктивни артисти в рок музиката. Верен на принципа да изпитва границите на творчеството си, той създава лабиринти от звукове, из които реалност и фикция постоянно се засичат. Криволичеща между мрачни електронни звуци и пленявящи прогресив епоси, музиката, която Уилсън създава, не може да бъде удържана в границите на нито един музикален жанр.
Посещението му в България беше част от турне, което ще продължи до края на годината. В рамките на 3-часовото шоу, което Стивън Уилсън изнесе в зала 3 на НДК, рамо до рамо с барабаниста Крейг Блъндел (Craig Blundell), басиста Ник Бегс (Nick Beggs), китариста Дейв Килминстър (Dave Kilminster) и клавириста Адам Холцман (Adam Holzman), беше представен последният му солов албум „Hand.Cannot.Erase“ (2015), както и ретроспекция на музикалния му път от ранните 90-те до днес.
Снимка: Orleff Photography
Албумът „Hand.Cannot.Erase”, който Уилсън представи през първата част от концерта, внушава особено чувство на меланхолия, самота и изолираност. Историята, на чиято основа е изграден концептуалният проект, разказва за млада англичанка на име Джойс Каръл Винсънт, открита в квартирата си през 2006-а, след като 3 години никой от близките ѝ не я потърсва. Отчуждеността на човека в големия град, скъсаните връзки с близките и обречеността, която носят със себе си в един кибер-капиталистически свят, чертаят идеята, стояща зад последния солов албум на британеца.
„Hand.Cannot.Erase” е нищо по-малко от съвременна приказка за деспотична алиенация, съдържаща 11 приковаващи песни, събиращи в едно цяло интересите на Уилсън в музиката – от типично прогресивната Three Years Older до лежерно електронното звучене на Perfect Life. На живо прозвучаха още спиращата дъха Routine, в която основен и неповторим акцент е гласът на израелската певица Ninet Tayeb, Home Invasion, предизвикваща всеки слух с открояваща се слабост към джаза, и Happy Returns, която оставя без дъх и думи с мелодичност, въздействащ текст и разкошно соло на Дейв Килминстър.
Стивън Уилсън отдаде дължимото и на покойния Дейвид Боуи. Той разказа за интересното съвпадение на имена на тракове от личното му творчество и от последния албум на Боуи (Blackstar), а именно песните, озаглавени Lazarus. Друга привидна случайност се оказва и строфа от песента на Уилсън, в която се пее „My David don't you worry this cold world is not for you...“. Този трибют не бе единственият. В бисовата част британецът изпълни и кавър на Sign 'O' The Times на починалия преди седмици Принс.
Двамата големи музиканти са били вдъхновение за Стивън Уилсън през цялата му кариера. Говорейки за тях, той изрази и личното си схващане за разликата между две уж припокриващи се, но в крайна сметка контрастно различаващи се категории в музиката и изкуството въобще – изпълнител и артист. Първият създава и представя творчество, за да удовлетворява нуждите на публиката си, а вторият влага енергия и душа в творението, което ще удовлетвори самия него. Здравословната доза егоизъм, за която говори Уилсън, е нужното „зло“, за да може музиката да се развива и променя.
Снимка: Orleff Photography
Втората част на концерта се разгърна върху 8 песни, 4 от които от периода на Porcupine Tree – Dark Matter от албума Signify (1996), Don't Hate Me, която излиза през 1999г. в албума Stupid Dream, Sleep Together от 9-тия студиен албум на групата Fear of a Blank Planet (2007), както и споменатата вече Lazarus, излязла самостоятелно през 2005г. Един от любимите моменти на публиката бе изпълнението на Harmony Korine, след което цялата зала избухна в аплодисменти и овации. Допълнителен мистичен щрих, внесен от сценографите на Стивън Уилсън, бе спускането на платнена стена пред сцената, която с помощта на хипнотизиращи визуализации и игра със светлина и светлосенки създаде магично усещане за нереалност и слятост на публика и музиканти.
Вечерта, прекарана в компанията на Стивън Уилсън, завърши с разтърсващата The Raven That Refused to Sing, оставяйки у всички меланхоличен привкус, напомнящ основната идейна наситеност в музиката на Стивън Уилсън.
Не са нужни заключителни думи. Достатъчно е да се напомни, че всички ние сме съвременници на един изключителен музикант. Ascendant Here On….
Снимка: Orleff Photography
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)