Гошо Гинчев: Влязох във футбола бос по асфалта, нямах гуменки за изпита в спортното
Гошо Гинчев: Влязох във футбола бос по асфалта, нямах гуменки за изпита в спортното
16 дек 2015 | 01:21
7504
0
Гошо Гинчев е роден на 2 февруари 1969 г. в с. Мъдрец (област Стара Загора), а семейството му е от близкото с. Искрица. Юноша е на Берое. Дебютира за първия тим току-що навършил 18 г. през 1987-а. В клуба е до декември 1992 г., след което преминава в Левски. Печели три поредни шампионски титли със “сините” - 1993, 1994 и 1995 г., и купата на България през 1994-а. През 1995 г. е трансфериран в турския Денизлиспор, а година по-късно преминава в Анталияспор, където играе до 2002 г. Завръща се в България за 3 сезона в Черно море, след което приключва професионалната си кариера.
Дебютира за националния отбор на 20 г. - на 23 август 1989 г. при 1:1 в приятелски мач срещу ГДР. Попада в разширения състав за Евро 1996 г. - първите еврофинали, на които се класира България. Играе на Мондиал 1998 - последното световно първенство, до което са достигали националите ни.
След края на кариерата му на играч през 2005 г. става спортно-технически директор на Берое до 2007-а. През 2010 г. влезе в Спортно-техническата комисия на БФС, която по-късно оглави. От края на 2014 г. е съветник на министъра на спорта Красен Кралев. На 23 ноември 2015 г. бе избран за член на УС на Левски. За футбола, превърнал се в герб на целия му живот, Гошо Гинчев говори в специално интервю за “24 часа”.
- Господин Гинчев, какви бяха първите ви стъпки към големия футбол?
- Аз съм от село Искрица, което е точно до Мъдрец. Но моето е малко по-малко. И майка ми трябвало да ме роди в Мъдрец. 10-годишен вече се преместих да живея в Стара Загора. С отбора на моето училище успяхме да се класираме на окръжното първенство в Стара Загора “Футболно лято” през 1981 г. На финала бяхме 4 отбора всеки срещу всеки. Не знам какво е видял учителят по физическо в мене, но тогава играех централен нападател. Бях на 12 г. За възрастта си бях малко по-добре сложен, малко по-бърз. На “Футболно лято” вкарах 7 гола. Станахме първи, но в отбора ни имаше едно по-голямо момче и ни декласираха. Треньорите от спортното училище в Стара Загора обаче ме наблюдавали. Ката приключи турнирът, дойдоха при мен и започнаха да ме разпитват - на колко години съм, наистина ли съм роден 1969 г. Казах “да”. Бяха впечатлени от моята физика. Искаха да говорят с баща ми. Направих връзката с него. Баща ми, Бог да го прости, първо се чудеше дали да ме пусне в спортно училище. Беше минал първият приемен изпит, оставаше само един и трябваше да приемат само още един футболист. Звъннаха на домашния ни телефон и казаха, че изпитът ще е през август, беше 15-и или 16-и. На този изпит се явихме 157 човека - и трябваше да приемат само един футболист. Ако ви кажа сега, едва ли ще повярвате, но за изпита аз не си бях взел гуменки. И познайте как го минах? Бос! Бос по асфалта. Аз си мислех, че изпитът е едва ли не само формален, защото ми бяха казали, че треньорите ме харесват много. А тя каква стана. Тичах 800 метра бос по асфалта, 60 метра бос по асфалта и играх футбол бос. И въпреки това успях да направя впечатление. Станах първи на 800 метра, първи на 60 метра. На изпита имаше и треньори по лека атлетика. И поискаха да се срещнат с баща ми да ме вземат за лекоатлет. И имаше една борба - да ме вземат за лекоатлет или футболист. Но аз предпочитах футбола.
Явно още от детството си съм се подготвил да взема тези изпити бос. Аз съм от работническо семейство. Баща ми караше камион, работеше с майка ми. А аз тичах и играех - бос. Затова и взех приемния изпит. (Смее се.) Бях с панталонки от басма и един бял потник. Бях закален, имах мазоли по стъпалата. (Смее се.) Приеха ме в спортното училище. Бяхме в интернат. То си беше като в казарма. Сутрин ставаш в 6, трябва да си изпънеш леглото. Възпитателят минава на проверка дали всичко е подредено - чехличките, леглото. Отиваш на закуска, след това на училище, тренираш, вечерно време си лягаш в 10 часа, лампите се загасяха. Само събота и неделя си бях при родителите. Така беше до 9-и клас. 3-4 години бях в общежитието към спортното училище. Нямах право на други неща - футбол - училище, футбол - училище. И от централен нападател впоследствие треньорите видяха, че ставам и за централен защитник. Първата година играх нападател, но после ме преквалифицираха. Така започна футболната ми кариера.
- Как пробихте в Берое?
- Мечтата ми беше рано или късно да играя в Берое. Връщах топките на стадиона. Берое тогава беше много силен отбор - 1981, 1982, 1983 г. През 1979 г. пък играха с Ювентус и ходих да ги гледам на стадион “Локомотив”. Тръпката беше голяма. И от малко дете аз мечтаех да играя за Берое. На 17 г. Евгени Янчовски ме взе в първия отбор през 1986-а, след като същата година Берое стана шампион. Иначе от 15-годишен играех в дублиращия отбор. При Евгени Янчовски заиграх в първия отбор. През 1987-а за треньор дойде Петко Петков. Той видя потенциала ми и ме наложи за постоянно. Вече бях твърд титуляр. На 22 г. успях дори да стана капитан на Берое. През това време съм минал през всички юношески формации на националните отбори - включително и в мъжкия национален отбор, тогава имаше и олимпийски национален отбор.
- Как се озовахте в Левски?
- През пролетта на 1992 г. вкарах на Левски и ги победихме 2:1 в Стара Загора в голям дъжд. Треньор ни беше Петко Петков, а на тях - Иван Вутов. Бях забелязан от Андрей Желязков. И после сключихме предварителна договорка, че аз от зимата ще бъда в Левски. И спрямо предварителната договорка за скромната сума от милион и половина лева Левски ме привлече в своите редици. Зимата попаднах на лагер със звезди. Наско Сираков се беше прибрал от Франция, Ники Илиев, Пламен Гетов, Илиян Илиев, Боримиров... Тръпката беше голяма, бях младо момче. Както се казва - идвам от село. Амбициите са по-големи, Левски да става шампион. Аз имах силното желание да се наложа. Никога не падах духом. При мен рецептата е повече труд и по-малко талант. Те талантите се раждат, не се създават. Повечето е труд. Меси е талант, другото е труд и дисциплина.
- Спомняте ли си първата тренировка на “Герена”?
- Още на първата тренировка закъснях. Качих се на автобус, който трябваше да спре на “Подуяне”, но слязох на друго място. Аз не познавах София. Пътувах от “Лозенец”. Живеех на улица “Люботрън” 3. Подминах спирката за “Герена”, после тичах над километър, за да се върна. (Смее се.) Но закъснях само с 5 минути. Беше ми простено като за първи път. Един месец ходех на тренировки с автобуса, но после си купих кола. Футболист на Левски не може постоянно да пътува с автобуса. В началото ми беше трудничко, идвах от провинцията. Но свикнах. Така започна моята одисея. Станах три пъти шампион с Левски и веднъж носител на купата.
- Имаше ли нещо извън терена, което правеше онзи Левски толкова силен?
- Отборът ни беше много задружен. Не знам имало ли е друг такъв. Ние бяхме поне по 14 часа винаги заедно. Срещахме се след тренировка, вечеряхме - кой с гадже, кой с жена си. Сутрин преди тренировка се събирахме на закуска и кафе. Правили сме и глупости. Събирахме се на едно кафе на “Дондуков” час и половина преди тренировка. А после си организирахме рали - кой ще стигне първи до “Герена”. Или пък на кого колата му има по-големи мускули. Имаше басове, майтапи - на кого колата му за нищо не става, кой веднага трябва да си купи нова...
Но това си беше редовно - събирахме се аз, Боримиров, Георги Иванов-Геша, Илиан Илиев, Мъри Стоилов, и си правехме състезание кой ще стигне първи до “Герена”. Кой знаеше някакви улички, кой минаваше леко вляво по трамвайната линия, кой пререждаше на светофара, кой мине на жълто... Е, на червено никога не сме минавали, все пак спазвахме правилата. Колективът в Левски наистина беше страхотен. До ден днешен поддържам връзка с всички.
Истории заедно имаме страшно много. Просто постоянно си бяхме заедно. Имаше едно бинго “Глория Палас”. В събота след победа ходихме да вечеряме и после с приятелки и съпруги отивахме в бингото да се позабавляваме. Бингото е пълно, очаква се голям джакпот или автомобил, всички се съсредоточили, раздадат се 15 топки и Олег Моргун с един странен глас вика: “Бинго”. И цялата зала: “Оооо...” А Моргун: “Ошибка, грешка.” И цялата зала възкликва: “Ааааа...”.
- Какво за вас е 7:1 над ЦСКА?
- По време на мача не осъзнавах, че това е победа, за която ще се говори много. Но минава време, минават месец-два-три, журналистите не спират да пишат “най-великата победа на “Левски” над ЦСКА”. И си казваш: “Леле, ама аз участвам в най-великата победа на Левски над ЦСКА.” Даже при 6:1 някой не спираше да вика: “Седем, седем, седем.” Някои сега биха спрели, да забавят играта и да изчакат края. Тогава не осъзнавахме защо “седем”, но след това всеки левскар знае - от толкова години това е най-голямата победа в дербито.
- Има ли друг миг, който бихте отличили сред тройния ви златен престой на “Герена”?
- Преди да бием Локо (Сф) 8:0, те бяха на първо място, а ние имахме загуба от Спартак (Пд). Вестниците бяха написали, че “Локомотивът от “Надежда” ще премине, без да спира, през гара “Подуяне”.” Имаше черна дъска, на която Георги Василев чертаеше и обясняваше. Там бяха залепени изрезки как бързият влак ще мине през нас. Ние минавахме и четяхме. Спомням си думите на Георги Василев преди мача: “Искам победа - дали ще е с един, или с осем гола, но да е победа.” И ние бихме с 8:0.
- Съжалявате ли, че не постигнахте още повече със синия екип?
- Единственото, за което съжалявам от престоя ми в Левски, е, че бях изгонен срещу Вердер в Бремен. През 1993 г. бяхме толкова близо да влезем сред най-добрите 8 в Шампионската лига, тогава тя беше от две групи по 4 отбора. Ние отстранихме Рейнджърс и играхме на ниво срещу Вердер. В първия мач в София бях изравнил за 2:2 в 90-ата мин. В Бремен ме изгониха в 56-ата мин, а Баслер вкара за 1:0 в 74-ата. Направих глупав фаул в средата на терена за втори жълт картон. Беше от прегаряне. Просто не съм искал противникът да ме преодолее. Не можах да се сдържа, влязох в съблекалнята и плаках. Защото имахме шанс да влезем в Шампионската лига. Иначе подходихме малко дефанзивно, но Вердер бяха шампиони на Германия, Байерн бяха втори.
- Можеше ли да останете още на “Герена”, как се стигна до преминаването ви в Турция?
- През 1995 г., когато играехме срещу Локо (Сф), имаше турски агенти от Денизлиспор. Илиан Илиев ми помогна, той имаше турски контакти, защото преди това беше в Алтай. Бяха дошли треньорът и президентът. Знаех, че ще има такива хора на мача. Бихме Локо (Сф) 8:0, аз почти нямах работа. След мача ми се обадиха - “да дойдеш в хотела да поговорим.” Аз бях на 26 г., вече бях почнал да правя прически... (Смее се.) Левски за мен беше върхът на кариерата. Но все пак ми мина през ума - има шанс пък и да се развия, ще изляза в чужбина. Чаках да дойдат президентът и треньорът. Обаче президентът пристига с “Рено 9”, бяло. И с един къс костюм, до глезенчетата (Смее се.) Първите ми мисли бяха - това е някаква шега, това не може да е президентът. Седнахме да преговаряме.
Между другото аз се колебаех доста. Андрей Желязков и Томас Лафчис ми бяха казали, че не е задължително да приемам, ако трябва, те ще се разберат с хората. Предварително ми казаха и при какви условия мога да остана в Левски. И аз реших да понадуя нещата на преговорите с Денизли, казах им една сума за личните ми условия. Те поискаха отсрочка от 10 дни. Звъннаха ми след 10 дни и ми казаха: “Заповядай на финални разговори в Денизли.”Андрей Желязков и Томас Лафчис ме изпратиха с Мюмюн Кашмер като представител на клуба. Пътувахме с кола - 8-10 часа. Закараха ме в Памук кале, там бях впечатлен. Като стигнахме до Денизли обаче, нещо не ми хареса. Разколебах се - не знам как ще изкарам тук, как ще живея. Ръководството на Денизли ме усети, че съм разколебан. Бяха се събрали всички. Те са добри бизнесмени. Бяха събрали една торба пари от всякакви видове валута - английски лири стерлинги, германски марки и американски долари. От по-дребнички банкноти. Ама аз толкова пари не бях виждал през живота си, наистина. Разтуптя ми се сърцето, ударих един подпис и си казах: “Бате Гоше, една година ще изкараш тук.” (Смее се.) Така започна пък моята одисея в Турция.
На 4-ия кръг от първенството играхме с Анталия, хареса ми много там и си казах, че искам да отида там. От Денизли искаха да преподпишем, но основно заради града бях решил, че ще сменя отбора. През 1996 г. бях в състава за европейското първенство в Англия, бяхме на лагер. Мюмюн Кашмер ми каза, че президентът на Бурсаспор е наел частен самолет и идва в София, иска да се видим и да ме вземе в отбора. Попитах Димитър Пенев може ли да отида на тази среща, той ме пусна. Седнахме в НДК, каза ми, че много ме харесват и искат да ме наемат. Бурса тогава беше много силен отбор, бяха завършили трети. Казах “добре, защо да не опитам”. Обаче по това време бях дал пълномощно на един мениджър да ме представлява. След като подписах в София с Бурса и ми дадоха пари на ръка, 30 000 марки, се обадих на мениджъра и му казах: “Няма смисъл да ми търсиш отбор, аз подписах с Бурса.” А той отсреща: “Как така подписа, аз подписах договор с Анталияспор, но изчаквах да ти кажа.”
Беше странна ситуация, лоша кореспонденция между мен и мениджъра ми. За малко да ме накажат. Но договорът с Бурса не беше минал нотариус и още не важеше в чужбина. И за добро или лошо преминах в Анталияспор. Прекарах 6 години в Анталия. И общо 7 прекрасни години в Турция.
- Как се почувствахте след първата ви повиквателна за националния отбор?
- По стечение на обстоятелствата дебютирах за националния отбор много малък. Бях на лагер с младежите, но в последния момент някой от титулярите при мъжете отпадна. Треньор беше Иван Вуцов и ме извика. И без нито една тренировка за “А” националния отбор изиграх първия си мач срещу ГДР в Германия. Изведнъж се появих сред толкова велики футболисти, аз бях като в небрано лозе. Гледах ги като богове.
- Кое е най-ценното, което ви даде националният отбор?
- Хванах поколението от 1994-а. Бях с тях на европейското през 1996 г., с някои от тях и през 1998-а. И съм много щастлив.
- Кой е най-добрият футболист, с когото или срещу когото сте играли?
- Най-добрите, това са си нашите. Нашите в националния отбор - дали Стоичков, Пенев, Сираков, Костадинов, Илиан Илиев... Но да си играл със Стоичков, е все едно сега да играеш с Меси.
- Има ли история в националния, на която да се смеете и до днес?
- За европейското първенство през 1996 г. в разширения състав беше Иво Георгиев от Спартак (Вн). На тренировъчните анцузи си беше написал “Иво Гол”. И Трифон Иванов вика: “Кой е тоя Иво Гол, бе?”. Мисля, че беше преди първия ни мач на европейското - 1:1 с Испания. Бяхме се наредили 22-мата в редица. Проверяваха ни кой е с кори, кой има пръстени... Иво беше точно пред мен. Взе да се ослушва и влезе в съблекалнята. Абе стори ми се, че нямаше кори, викам си, как ли мина проверката този човек. А после го гледам - извади си стелките от обувките и си ги сложи под чорапите вместо кори. Неговите си ги забравил в хотела. (Смее се.) Тарикат.
- Има ли ли сте футболен идол?
- Като малък имах един любимец, гениален защитник на Милан, играеше с акъла си. Франко Барези. Доколкото можех да гледам, се учех от него. Имаше и един вратар в Берое, който ми викаше Франко. Но това са си детски неща.
- Как осъзнахте, че след футболната ви кариера призванието ви не е треньорство, а трябва да се ориентирате към управление в спорта и бизнес?
- Като се прибрах от Турция, бях на 33 г. Илия Павлов ме покани в Черно море. Представяхме се добре. През пролетта победихме и шампиона ЦСКА на “Армията” 2:1, и Литекс в Ловеч с 2:0, въпреки че играхме целия втори полусезон без пари след смъртта на Илия Павлов. В края на кариерата ми Илиан Илиев беше треньор, а аз бях играещ помощник. Започнах да си мисля за треньорска професия, изкарах “А” лиценз. С Илиан бяхме млади и зелени, започвахме да се учим. След края на сезона през 2005 г. обаче получих ново просветление - реших, че треньорската професия не е за мен и станах спортен директор на Берое. Илиан си остана. После пък аз успях да му подам ръка и го привлякохме в Берое, както той ми подаде ръка да замина за чужбина като футболист. Илиан пък след това донесе първата купа на България за Берое.
Още докато бях в Черно море, записах и висше образование. Успях да завърша магистратура “Стопанско управление” във Великотърновския университет. В края на кариерата мислех и по-напред. Занимавах се с различни неща. Един голям банкер - господин Левон Хампарцумян, ми беше казал за спестяванията ми: “Никога не си оставяй яйцата в една кошница, разделяй ги в различни.” Взел съм този урок. Така не може да загубиш всичко. Влагал съм в различни отрасли. И съм губил, и съм печелил. Но и бизнесът е като спорта - един печели, друг губи. Животът е като игра на борсата.
- Дъщеря ви впечатлява ли се от постиженията ви в живота, насочвате ли я към спорта?
- Дъщеря ми Андреа навърши 11 г. Водя я три пъти седмично на тенис. Не искам да се занимава професионално, просто да потренира спорт. Преди това я водих малко на акробатика. Искам да бъде по-гъвкава. От 4 години и половина до миналата година свири на пиано. Учи в немска гимназия. Искам да се развива като добър ученик, не като спортист. Мисля, че тя е щастливо дете.
Найден Тодоров, "24 часа"
Последвайте каналите ни в:
Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)