Диана Ненова: Марчело Абонданца е най-положителното нещо, което се е случвало на женския волейбол у нас

Диана Ненова е родена на 16.04.1985г. До миналия месец играеше за азербайджанския отбор Локомотив (Баку). Ето какво сподели разпределителката на българския национален отбор за сайта на БФВ - volleyball.bg:

Коя е основната причина да не играеш вече за азербайджанския клуб Локомотив (Баку) ?

- Не знам, коя е основната причина. Не е заради слаби резултати или дисциплинарни нарушения, но и не ми казаха нищо конкретно. Предполагам, че става въпрос за пари, но това са само мои лични предположения и наблюдения.

С какви чувства оставаш към отбора?

- Оставам със смесени чувства. Много съм дала за този отбор, като емоции и като себеотдаване. Ситуацията е неприятна, но не правя нито трагедии, нито драми от това. Продължавам да следя резултатите на отбора, гледам им мачовете, чувам се с Мария Филипова всеки ден. Отборът няма никаква вина за това, което се случи с мен.

Кое беше най-странното и различно нещо, с което ти се налагаше да свикваш в Баку?

- Абсолютно всичко е коренно различно там, но се свиква. Градът Баку много бързо се развива, строят се сгради всекидневно, изграждайки една красива и привлекателна фасада, но реалността е съвсем различна. Нещо, което те кара да се ръководиш по поуката ”Не съди книгата по корицата”. Да, обстановката е доста по-различна от България, но има и много прилики между двете места. Не съм се сблъсквала с нищо фатално, към което да ми се е налагало да привиквам.

Имахте ли определени ритуали с останалите момичета от отбора след победа или загуба?

- Определени ритуални не. Всичко зависи от личните предпочитания на всеки човек и това как той се чувства. Там няма забрани или ограничения за това как да прекарваш свободното си време. Разбира се сме празнували заедно и след важна победа, и след тежка загуба.

Как гледат азерите на женския волейбол? Популярен ли е той сред спортните фенове?

- Женският волейбол е на много високо ниво в Азербайджан, защото влагат доста средства и пари в него, а и купуват много и предимно чужденки. Според мен е и едно от най-силните първенства в света. Интересът е голям и то предимно от мъжкия пол. Залите са пълни предимно с мъже. За тяхната религия и култура женският волейбол е доста интересен (смее се).

В момента тренираш с ЦСКА, какво е усещането да поддържаш форма отново на българска земя?

- Не знам точно как да определя това, което чувствам. Откакто съм тук виждам една действителност, която не е много розова. В отбора на ЦСКА има много млади и перспективни момичета, и силно се надявам да се развиват в правилната посока. За съжаление обаче не са на нормалното ниво за женско първенство. Да - още са млади и се развиват, но не са на нивото, на което свикнах да играя докато бях в чужбина. Сякаш нивото на женския клубен волейбол у нас e на светлинни години от това в другите страни.

В тази насока, какво е мнението ти за финансовото състояние на ЦСКА и кампанията ”100 сърца за ЦСКА”?

- За съжаление цялата ни държава е в тази ситуация. Този тип проблеми в България са като едно колело, което се върти и няма излизане от него. Няма закони за спорта, няма спонсорство и на отборите им е много трудно да се финансират. В днешно време хора, които биха искали и могат да вложат определени средства в спорта, трудно се намират. По време на тази икономическа криза е много трудно дори на хората с бизнес да отделят пари за спорта, дори и много да го харесват. Трябва да има закони за спорта, защото той е лице на държавата, което може да те представи пред света по един много добър начин. Ние сме кадърна, работлива и интелигентна нация и заслужаваме нещо да се предприеме - глобално за целия български спорт, не само за ЦСКА.

Има ли отбор, в който би искала да играеш до края на състезателната си кариера? Много български волейболистки мечтаят да играят за Рабита (Баку).

- Значи аз съм сбъднала мечтите на много момичета (смее се). Конкретно отбор, за който да мечтая нямам, но имам мечтата да печеля отличия и на клубно, и на национално ниво. Имам голямо желание точно това лято с момичетата от националния отбор да спечелим, ако не купа, то поне медал. Имаме шанс, защото вече сме достатъчно израснали и като състезателки, и като характери, и като сплотен отбор. Мисля, че тази моя мечта е съвсем реална и постижима. Разбира се, мечтая си и за една Олимпиада. Дал Бог да имам възможността да я сбъдна.

В петък Марчело Абонданца подписа 4-годишен договор като старши треньор на женския национален отбор. Какво е личното ти мнение за него?

- Изключително много се радвам, че този договор бе подписан. Марчело Абонданца е един професионалист, който си разбира от работата, има конкретен план и знае как да го осъществи. Това е най-положителното нещо, което се е случвало от много години насам на женския волейбол в България. Радвам се много, че имам възможността да играя под негови наставления.

Натоварен график те очаква с националната фланелка. За пръв път ще участвате в турнира Гран При, ще се борите и за приз в Европейската лига и Европейското първенство. Гран При ли е най-основната и бленувана цел на отбора?

- Всичко е цел, не бленуваме постижения само в определен турнир. Нашата основна цел е победа във всеки мач, независимо от съперника и от първенството. Ще даваме всичко от себе си във всяка среща, все пак всяка една победа ни носи не само точки в световната ранклиста, но и самочувствие.

Как успяваше да се справяш с носталгията към дома, когато беше в Азербайджан? Половинката ти Тервел Пулев и синът ти Калоян останаха в България по това време.

- Хубавото бе, че по-голямата част от времето синът ми беше при мен. Тервел си беше в България, за да тренира, но все пак това е животът на спортистите. Тези професии сме си избрали и знаем негативите им. Опитвах се да не го мисля много и да не задълбочавам в проблема, защото иначе изпадах в депресия. Тъй като това е част от професията ми, гледах на липсата им като нещо временно. И аз, и Тервел изкарахме много години в спорта, полагайки страшно много усилия и сега просто е времето да докажем, това което умеем. Специфичното на спортната професия е, че не можеш да я практикуваш цял живот и трябва да се изявяваш навреме.

Като изключим семейството, какво най-много ти липсваше докато играеше в Баку?

- Вкъщи си е най-добре. Много ми липсваха и приятелите, и семейството, и София, и България като цяло, въпреки факта, че страната ни е в тежко положение в момента и се сблъсквам всекидневно с толкова тъжни, депресирани и мрачни хора. Тъжно е, че навсякъде, и в магазините, и по улиците, хората са толкова нещастни. На мен това ми прави голямо впечатление, може би защото идвам от коренно различно място. Много е неприятно, но пък и смятам, че това е ситуация, която ние самите можем да променим. Една усмивка несъмнено води до друга усмивка. Всичко е на базата на ”каквото повикало-такова се обадило”. Трябва да се опитаме да бъдем по-позитивни.

Кое е по-тежко - да гледаш отстрани Тервел на ринга или преди важен и труден твой мач?

- Аз Тервел не го гледам (смее се). В един от редките случаи, в които съм го гледала по време на мач изкарах 10 секунди. Не успях да издържа повече и изчаках отвън докато свърши мачът. Не мога да го гледам, може би защото не зависи от мен, това което се случва на ринга. По време на мой мач, каквото и да е напрежението, както и да се чувствам, знам че когато изляза на игрището всичко е в мои ръце. Разбира се има напрежение преди мач, дори и страх, не точно страх, защото вече съм на възраст (смее се), но се усеща притеснение. Влезеш ли обаче в играта всичко изчезва. Като си достатъчно подготвен, а трябва да си подготвен винаги, ти влизаш на игрището да покажеш това, което можеш. Страх можеш да изпиташ само, ако не си се подготвил подобаващо или не се чувстваш добре. Концентрацията обаче е най-важното нещо, за да се представяш добре на игрището. В каквото и физическо, и психическо ниво да си преди един мач, концентрацията винаги те спасява. Колкото по-концентриран - толкова по-добре.

Имаш ли професионално постижение, което смяташ за връх в кариерата си до този момент?

- Всички медали, които съм спечелила са мой връх. Спечелването на ”Чалъндж Къп” с Локомотив (Баку) миналата година, достигането до второ място в ”Шампионска лига” с Рабита (Баку), всички мои медали са мои върхове. Продължавам да се боря за още много такива своеобразни върхове, като с националния отбор най-много ми се иска да постигнем успех.

А в личен план?

- Синът ми Калоян разбира се е най-големият ми успех. Той е моето несравнимо и основно първо място.

Има ли наченки Диана Ненова да стане Диана Пулева?

- Не мисля, че бракът е нещо толкова важно. Ако искате можете да ме наричате Диана Пулева, но не мисля, че има значение (смее се). Имаме си прекрасно дете, живеем заедно. Според мен подписът не променя нищо, той за мен е просто формалност. Нито за мен, нито за Тервел това е важно, защото го приемаме като някакъв договор, който фактически нито засвидетелства любовта ти, нито нищо. Бракът не доказва любовта ни, ние си я доказваме един на друг.