Гари Спийд и последният славен Лийдс

28 ное 2011 | 11:36
12763
0

Преди две седмици си говорих с Микел Алонсо за новото му сблъскване с английския футбол, вече в Чарлтън Атлетик, след минаването му през Болтън Уондърърс – един от първите британски клубове, видели у испанските футболисти нещо повече от латино екзотика. Както обикновено става в разговорите на маса, преобладаваха анекдотите.

Изникнаха имена на треньори и играчи, спомени за добрите и трудните времена, както и за повече или по-малко достойните за възхищение хора. Това бе една от онези вечери, в които футболът е територия на приятелството, придружено с нотка носталгия поради спомените за онези дни, в които Микел защитаваше екипа на юношите на Атлетик Билбао или за кратко този на Болтън, който не е съвсем разположен на френската Ривиера.

Сред всички появили се имена едно зае доста време от разговора. Ставаше дума за Гари Спийд, неуморимия уелсец, който изкара толкова много добри сезони в Лийдс Юнайтед, Евертън и Болтън, да не говорим и за други в още доста отбори. В неделя сутринта полицията потвърди смъртта на Спийд на едва 42 години при все още неизяснени напълно обстоятелства.

“Беше страшно силен”, коментира Микел Алонсо. На мен ми се струва, че имаше също и класа, беше един висок и елегантен левичар, който се променяше в течение на кариерата си, докато накрая не стана скала. Докато вратарят Дейвид Джеймс не подобри рекорда му, никой не бе изиграл толкова мачове колкото него в Премиър Лийг (535). Изглеждаше неуязвим, макар че не това бе главното у Спийд. Свързвах името му с един голям отбор, осъден неминуемо на срещи с драмата: Лийдс Юнайтед.

В своята златна ера Лийдс беше толкова добър колкото Ливърпул, ала с лоша слава и без КЕШ във витрината си. Вандалското поведение на публиката му във финала срещу Байерн през 1975 г. окончателно затвърди лошата репутация на клуба, което е жалко, тъй като в продължение на 10 години отборът се отличаваше с идеалната комбинация от британски играчи. Те идваха основно от Шотландия, но имаше и от Англия, Уелс и Ирландия. Имената им завинаги ще останат свързани с една неповторима епоха.

Шотландци като Били Бремнър, Еди и Франк Грей, Питър Лоримър и Джо Джордан, англичани като Пол Мадли, Тревър Чери, Алън Кларк и Джаки Чарлтън, уелсци като Клиф Джоунс и Тери Йорат, ирландци като изключителния Джони Джайлс – това беше британското ДНК, което бе кошмар във всеки смисъл за съперниците. Играеха с величие и използваха всяка буква на футболните учебници, за да демонстрират превъзходството си. Този отбор бе обичан само от града си, запален по футбола от Дон Реви след десетилетия на страст към ръгбито.

Лийдс, като повечето велики английски клубове, премина през всякакъв тип турболентни периоди от изпадания във втория ешалон до банкрути – път, по който все още върви. Въпреки това, в един сезон отново върна стария си блясък. През 1992 г., напук на всички прогнози, спечели титлата на Англия, последната преди превръщането на лигата в Премиършип. В онзи отбор играеше Гари Спийд. Бяха го купили 19-годишен от Уелс и скоро се превърна във важна фигура. Беше мощен, но с добра стойка и похвално количество изтичвани километри. Ударът му от средна дистанция също бе забележителен.

Спийд (б.р. – в превод от английски “скорост”) не правеше чест на името си, що се отнася до ускорението. В останалото обаче беше фундаментална част от една полузащита, напомняща много на онази на знаменития Лийдс от 1960-те и 1970-те години. Двама шотландци – дребният и червенокос Гордън Страхан плюс енергичният и елегантен Гари МакАлистър, един англичанин – Дейвид Бати (чиято репутация на мръсен играч попречи да бъдат оценени докрай качествата му на бърз подавач на къси пасове) и уелсецът Спийд бяха ядрото на един отбор, който направи скок от добър до много добър с покупката на Ерик Кантона – ексцентричния французин, отличаващ се с класата си и със създаваните проблеми навсякъде където мине.

Влиянието на Кантона бе голямо в Лийдс и изключително в Манчестър Юнайтед, където отиде само година по-късно. Макар да изигра едва 15 мача за йоркширци, ролята на французина бе ключова за успеха им. Лошите му отношения с мениджъра Хауърд Уилкинсън и набитото око на Алекс Фъргюсън свършиха останалото – трансфер в Юнайтед срещу 1,2 млн. лири. Когато се говори за най-добрите трансферни операции в историята на футбола, тази конкретно с Кантона неизбежно е в главите на всекиго. За Лийдс следствията бяха бедствени. С получените пари бе купен Браян Дийн, осъден на анонимност в паметта на английския футбол.

Гари Спийд изигра 248 мача за Лийдс и почти толкова за Нюкасъл Юнайтед, където изживя добри моменти с престижни играчи като Шей Гивън и Алън Шиърър – един от най-големите голмайстори в английския футбол. В тази епоха Спийд се превърна в по-чиста проба полузащитник, по-дефанзивен и по-бавен. Беше тази скала, за която говореше Микел Алонсо, с когото съвпадна в Болтън. Там уелсецът стигна до играещ мениджър след кризата след уволнението на Сам Алърдайс през 2007 г. Все още имаше амбиции и желание за игра, подписвайки с Шефийлд Юнайтед, с който изигра последния си мач. Надви го една контузия на рамото. Беше на 39 години.

Легенда на уелския футбол, Спийд наследи през декември 2010 г. друг мит на западния бряг – Джон Тошак, като селекционер на националния отбор. Трудна задача за отбор с толкова малко ресурси, въпреки престижа на хора като Раян Гигс, Гарет Бейл или младия Аарън Рамзи. Със Спийд начело Уелс постигна значително подобрение в резултатите и за първи път от много време насам попадна сред водещите 50 национални тима в ранглистата на ФИФА. Уважаван като малцина други заради своя професионализъм, пътят и кариерата на Гари Спийд приключиха вчера.

Сантиаго Сегурола, вестник “Марка”

Последвайте каналите ни в:

Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe