Grazie, Professore!

Силвано Пранди ни промени тотално и един прекрасен отбор е напът да стане божествен!

Националният отбор по волейбол винаги е концентрирал народната любов. Той е светлината във времената на тотален мрак на футболния ни небосклон. А и не само тогава. Волейболът ни има традиции, които са умело поддържани от хората в тази сфера, които се стремят непрекъснато да надграждат над постигнатото.
И затова имат обичта на хората, която, ако перефразираме покойния Емил Димитров, „никой не може да им отнеме“.
Нима цяла България не бодуваше по време на световното в Япония през 2006-а и Световната купа пак там година по-късно, за да гледа успехите на момчетата на Мартин Стоев? Нима не изтръпнахме при новината за проблемите на Пламен Константинов в Далечния изток преди и по време на олимпиадата? Нима не се молехме тестостеронът на Капитана да е що-годе нормален, за да може да се върне при отбора и да му помогне. И нима не плакахме, когато Русия приключи набързо с мечтите ни?
Но ние им прощаваме на тези момчета дори когато не играят както трябва. Когато са 8-и или дори по-назад в класирането и когато правят най-слабото си представяне в Световната лига в историята, падайки от доскорошни „клиенти“ като Япония.
Прощаваме им, защото знаем, че пак ще ни хвърлят в еуфория

И този момент дойде много бързо. Настъпи благодарение на Силвано Пранди. Професора, както го наричат на Апенините, дойде у нас отрупан със слава от безброй успехи на клубно ниво, но недооценен на национално. Защото въпреки че спечели първия медал за „адзурите“ от олимпийски игри – бронз от Лос Анджелис 1984, той бе свален от поста, за да може по-късно изграденият от него отбор през 1985-1986 да бъде доразвит до съвършенство от Хулио Веласко.


Но дори и след като аржентинецът напусна „скуадрата“, сътворявайки „златния век“ на италианския волейбол, никой не се сети за Учителя. Не – за Професора. И Пранди продължи само да мечтае да води националния тим на Италия, който бе поверяван на други. Дойде в България и само за няколко месеца работа направи така, че Италия да ни завижда. Не да ни мрази за това, че ги бихме с 3:0 (той Мартин Стоев редовно си удряше „скуадрата“ на Монтали в предните години), а да ни завижда, че успяхме да преоткрием „лекциите на Професора“, които май на Апенините бяха забутали в някой шкаф да  събират прах.
Учен през 70-те години от българските майстори във волейбола като Георги Чолов, Димитър Каров и Димитър Златанов, сега Пранди затвори
цикъла, след като научи нас, българите, не просто да побеждаваме (това го можехме и преди), а да бъдем екип. Да бъдем като юмрук в кадифена ръкавица, който удря лошо по световни сили като Русия, Италия, Сърбия и Холандия. Екип, в който Андрей Жеков се преражда, Матей Казийски и Владо Николов продължават да блестят все така силно, раждат се нови звезди като Виктор Йосифов, близнаците Братоеви и Цецо Соколов, неимоверно се усъвършенстват скрити лидери като Тодор Алексиев и Христо Цветанов...
Да, но България пак не стигна финала, ще кажат някои. Добре, нека обаче те ни разкрият колко пъти в историята си страната ни е играла финал при мъжете на големи първенства и кои години са били те. Май трябва да се върнем чак през 1980-а и финала на олимпиадата в Москва, за да си спомним за последния такъв случай.
Сега Пранди ни донесе първо отличие от 26 години насам от европейско първенство. Но по-важното е друго – отборът е преобразен. Той е прекрасен, но трябва още малко самочувствие и кураж, за да бъде божествен.
Но ние можем да чакаме.
Grazie, Profеssore!

ГЕОРГИ ПЕХЛИВАНОВ, Меридиан Мач