Братя по слава! Пламен влиза в политиката, Юлиан е верен на операта

Брат му Юлиан Константинов, роден през 1966 г., е световна оперна звезда. Заради мощния му бас го наричат Младия Гяуров. Аплодират го най-големите оперни театри на света - от Миланската скала, парижката "Бастилия" и Метрополитън до Тел Авив, Рио де Жанейро и Токио.

- Как така единият от вас стана оперен певец, а другият волейболист, г-да Константинови?
Ю.К.: И аз минах през волейболната зала, докато не разбрах, че не ставам за колективна игра. Прекалено свободолюбив съм. Даже ме изключиха от спортното училище в Дианабад за недобро поведение. Много се ядосвах, че останалите в отбора не се вълнуваха, като падат. Не играеха докрай и ме беше яд, че не зависи само от мен. Операта също е колективно изкуство и това някои трудно го разбират. Но там всеки си има своята дузпа - имаш ария, изправяш се сам пред публиката и знаеш, че гледат само теб.
Но ако трябва да съм съвсем честен, голямата ми любов се нарича рок музика. Открих я, като чух Хей Джо на Джими Хендрикс в една касета на баща ми. И тя запълни цялото ми съзнание, така че спортът мина на втори план. После бийтълс тотално ме плени. Като ученик си направих собствена група, с която свирехме по мазетата. Така ми излезе прякорът Пърпъла. Последната ми банда се казва "Кокаин", скоро пак я събирах. Но не шмъркаме наркотици, няма такива работи. Чак след казармата направих рязък завой към класическата музика. По принуда. Вуйчо, баритон в Старозагорската опера, ме навиваше: "Откажи попа и рока! Ти имаш бъдеще на сериозната сцена". Мислех, че ще мина метър. Ще взема два-три урока и ще ме оставят на мира, но ми стана интересно. Всичко, което постигнах впоследствие, е било все, за да докажа на някой, че мога и това.
П.К.: Аз нямам гласовите му качества. Това, че сме братя, не означава, че той би станал страхотен волейболист, пък аз оперен певец. Най-хубавото нещо е, че всеки си е намерил пътя. Лутах се между различни спортове и най-много ме увличаше тенисът на корт. Но на едно детско първенство ме би някакво ромче от Пазарджик и ме отказа категорично. Майка ми казваше да опитам волейбола, защото в крайна сметка и тя и баща ми са волейболисти. Така останах в залата.
Ю.К.: Да, ама посягаше към китарите ми!
П.К.: Е, опитвахме се да пеем, тогава групите бяха модерни. С жребий се теглеше кой на какъв инструмент ще свири. На мен ми се падна йоника, ама през ония години беше трудно да се намери и закупи. Увличах се покрай батко ми, все гледах какво прави. Като замина в казармата и сформирахме група, го помолих дали може да ползваме някоя от старите му китари. Пребоядисахме една от тях с блажна боя. Трябваше задължително да е бяла, защото Ричи Блекмор в "Пърпъл" свиреше на такава.
Ю.К.: Още не ми е минало.
П.К.: Намазахме слой колкото половин пръст, но резултатът беше драматичен, защото отдолу пак прозираше тъмното. А след тази интервенция стана и мека, а като че ли и не свиреше много добре.

- Кой от двама ви беше по-щур и по-голям любовчия?
П.К.: По-щур - той, по голям любовчия - аз.
Ю.К.: Аз като по-голям и щур винаги си отнасях пердаха. Но с Пламен, който все още е ерген, никога не сме си споделяли за мацки. Разликата ни е 7 години, почти едно поколение. Басите обикновено не се влюбват на сцената, а и в нас не се влюбват. Отредени са ни роли на възрастни бащи и жреци. Макар че и ние си имаме вариант - "Дон Жуан". По-голям бройкаджия от него историята не познава! Влязох в този образ за първи път в Бастилията в Париж. Така дебютирах в един от най-големите оперни театри в света с най-страхотната партия за басите.


- Често ли спорите?
Ю.К.: Почти винаги и за всичко, което човек може да си представи. Като се започне от автомобили, мине се през политика и се стигне до лични човешки взаимоотношения. Прекалено рядко се виждаме, за да играем шах и тенис като преди. Май най-малко сме спорили за волейбол и музика.
П.К.: Абсолютно редовно. Задължително има спор при всяка наша среща. Но това не пречи да се обичаме много. То в началото беше детска привързаност. Братската обич я усетих в по-съзнателните си години. Може би когато започнахме да се разделяме за по-дълго време покрай професиите си. Той обича лафа: "Брат брата не храни, но тежко му, който го няма".

- Пламен, като се гмурка сега в дълбоките води на политиката, Юлиан ще остане ли по-назад?
Ю.К.: Не считам, че да се гмурнеш в дълбоките води на политиката е крачка напред. Така че не мога за кажа, че ще остана по-назад. Напротив.
П.К.: Аз пък считам, че политиката е само един трамплин към това, което искам да правя. По-точно - единственият път. Защото дори и в спорта нещата се разрешават на политическо ниво. Без държавна стратегия и политическа воля никой не се отнася сериозно към него. Живурка си в последните 20 години, но никога не му се е давало тласък в новата ни история. Искам да опитам да се обърне внимание на това, което някога беше повод за национална гордост. Трябва някой с по-твърда ръка да отстоява интересите ни.

- Дали някой ден няма да имаме двама братя министри - единият на спорта, другият - на културата?
П.К.: Брат ми е далече от политиката, информиран е, интересува се, но не го влече.
Ю.К.: Що бе, ето имаме си двама братя - един бивш президент, друг настоящ евродепутат. Хората се занимават с всякакви глупости, така че не гарантирам, че утре мога да направя и аз такава. Но ако става въпрос за близко бъдеще, изключвам тази вероятност. В момента, в който разбрах, че изкуството е занаят, не виждам необходимост да го сменя с друг. Политиката също е занаят, и то високодоходен и ако някой мисли, че е нещо различно, се лъже.
Не съм се занимавал с политика, за да знам дали е печеливш. Може би новите ми ангажименти ще ме откъснат от спортната зала. Но стига да има зала, защото както е тръгнало, в скоро време няма да има такава.

- Какви качества наследихте от баща ви?
Ю.К.: Мисля, че неговата честност. Имаме страхотен баща - веселяк и бохем. Изключителен човек. Дал е много за спорта и за България. И досега го тачат и уважават. Спомням си един случай. Той беше директор едновременно на стадион "Васил Левски" и зала "София", която е за тенис на корт. Година след като напусна, беше отишъл да работи в Америка. Аз точно се бях уволнил от казармата и с групата свирехме в мазето на зала "София". И една чистачка, която ни отваряше вратата там, постоянно ме питаше кога ще дойде баща ми. Викам й, че доколкото знам, няма да се върне на тази работа. Женицата ме попита кога ще дойда следващия път. Казах й - в сряда. И в сряда ми даде пуловер, който беше изплела сама: "Да го дадеш на баща ти, защото никога не сме имали такъв директор и не знам дали някога ще имаме". Много ме трогна. Защото когато и чистачките започнат да ти плетат пуловери, те имат по-голяма стойност, отколкото ако някой милионер ти подари в знак на благодарност автомобил или яхта.

- Разказвал ли вие за златните времена, когато е бил национал?
П.К.: О, много. Едно от забележителните неща са историите, които той разказва. В този случай двамата с Пламен сме негово копие. Опитваме се в доста неща да го настигнем, но надали някога ще успеем. Баща ми вече е на 72 години. Дълги години е бил треньор на националния отбор и сега много често се виждат с Васил Господинов и Лидка Маркова, бивши национали от неговото поколение. Много се смеем. Разказват така артистично, с жестове и мимики и колкото и да да се опитваме с брат ми да ги повторим, сме жалки подобия.
П.К.: Баща ми наистина е много честен, прям, открит, макар че понякога това създава врагове. Аз бих прибавил, че е и мъжкар.

- Пламене, докога ще сте ерген?
- Сигурно до следващото ми истинско влюбване. А то не пита кога.
- Ю.К.: Има време. Голямата ни радост с жена ми са двамата малки мъже - Георги на 9 години и Никола - на 2. Вечер е страшно - единият пише домашни, другият трябва да си ляга. Имаш ли време да помислиш за друго? Но не съжалявам. Обиколих света и разбрах, че никаква кариера не е по-важна от семейното щастие.
Людмила ПЪРВАНОВА, "Стандарт"