Футболът ни между Париж и Белград

Крайно време обаче е да си направим равносметка, както това беше сторено на 17 ноември 1993 г. Не от нас, а от французите, на които тогава се присмивахме. В родината на Платини седнаха, поговориха, помислиха и взеха конкретни решения за измъкването на футбола от блатото, в което ги прати Емил Костадинов. Треньорите започнаха да работят заедно, изготвена беше национална политика, спазвана от всички клубове, пооanщриха се школите. 4 г. по-късно Франция стана световен шампион, а продуктите от националната стратегия се виждаха ясно не само заради златната купа. Изгряха звездите на Анри, Трезеге и други момчета от гетата на Париж и Марсилия, които при гола на Костадинов сигурно не са спали от яд в детските си стаи. Френските треньори пък станаха по-котирани от италианските и германските. Венгер създаде явлението Арсенал, Улие дълги години работеше в Ливърпул. Може да продължим с жертвите от "Парк де пренс" - Дешан, Блан, Папен. Какво стана в отсрещния лагер? Едно голямо нищо. Поне засега. Имиджът на футболистите ни в Европа щеше съвсем да зачезне, ако Манчестър Юнайтед не беше прилапал Бербатов. Нямаме нито един треньор на европейско ниво. За юношески школи и бази вече е обидно да говорим. Не е трудно да се предвиди, че ще става все по-тъжно предвид недоизкусурения закон за концесиите. Футболните ни управленци - на национално и на клубно ниво, трудно ще преборят държавните недомислици. Но могат да почистят в собствения си двор, за да имат очи, когато се изправят отново и поискат това, което се полага. Не само на тях, а на спорта.

- Първо. БФС и клубовете са длъжни веднага да изготвят програма за измъкване на националните отбори от кризата по френския модел. Тъй като е очевидна липсата на кадри, логичното е да внесем отвън. Не само национален селекционер, а и негов екип холандци, французи, немци, италианци, англичани или каквито и да е нормални хора, които да ни научат как се прави футбол. Т.е. треньорът на първия тим просто трябва да бъде локомотив на промяната. За какво става въпрос? БФС привлича например Манчини за селекционер. Италианецът качва в самолета екип треньори, лекари, методисти, кондиционни специалисти. Изритват се всички плъхове от кабинетите на футболния съюз. И се почва на чисто. Националният футбол навсякъде в нормалния свят се разработва като в нормален клуба. Взимаме Аякс. От 7-годишните до Хунтелар тренират, учат и живеят по еднаква система. Изискванията в технически, тактически и всякакъв друг спортен план са ясни и не подлежат на промяна независимо от името на новия треньор и неговите разбирания. Т.е. екипът на илюзорния все още за нас Манчини трябва да стигне от Димитър Бербатов, през юношите, които падат от Фарьорите, до специалистите в Североизточната "В" група.

Естествено, резултатите няма да дойдат веднага, а след 3-4, че и повече години. Достатъчно време, в което будните, млади български треньори ще могат да натрупат опит. За тези, които обикалят сега клубовете, защото си плащат "нагоре", е ясно - пенсия.

- Второ. Връщане на спортните интернати. Да, тези училища изковаха победата ни на "Парк де пренс". Каза го Красимир Балъков. Забележете откога започна упадъкът на футбола ни! Откакто свършиха последните кадри, възпитани в "старата школа". Откакто се отказаха тези, които през 1989 г. вече бяха научени на спорт. Връзката се къса някъде при родените 1976-77. Показателно е, че представителите на последните "школувани" - Гонзо, Електричката и Манчев, блестят в първенството ни покрай младите дори когато не се напъват и на 50%. И понеже веднага някой ще започне да бълнува за комунизъм, ще цитираме Христо Стоичков. Школите му в Етрополе и в Испания са точно копие на тази в Барселона. Всяко дете живее именно в интернат, откъдето може да изхвърчи не за пропуски пред голлинията, а заради елементарни неща - неподреждане на обувките в стаята, тройка по история и т.н. Хората навсякъде копират системата, която някои наричат комунистическа, но за Балъков и Стоичков е единствено правилната.

- Трето. Тук ще влезем в извънфутболна тема, макар че връзката с горните редове е очевидна. Забелязахте ли как играха турци и хървати на европейското? А сърбите в последния за нас злополучен мач? Тези футболисти, отдавна спечелили милиони, играят за родината си! Бил съм два пъти на един от най-зловещите за гостуващите отбори стадиони - "Максимир" в Загреб. Просто го виждаш в очите на фенове, играчи, треньори! Идете при някое от манекенчетата, след като са вкарали два-три гола в "А" група. Та за тях родолюбие е някаква смешна дума, останала от дядовците им. На терена обаче побеждават патриотите, тези, които играят за нещо повече освен за премията и повиквателната. Духът, националното самочувствие е последното, което се забелязва при националите ни. Личи им по резултатите. Защото спортът не е ритане на топка, а и съвкупност от куп морални качества. Затова трябва да видим бърза възпитателна реакция не само на семейството и обществото, което също загуби споменатите ценности. Отговорност имат и футболните шефове, и треньорите, които трябва да гонят на секундата всеки лигльо, който покаже неуважение към фланелката с герба.