›› Анкета

Кой ще спечели Ел Класико?

›› Булевард

Джорджина: Роналдо се промени!

Любимата на футболната звезда Кристиано Роналдо – Джорджина, гордо заяви, че няма по-голям романтик от него. Романтизмът обсебил душата на най-добрия футболист на света в момента, в който на бял свят се появила ...

Виж още
Европейски футбол

Пеле: "Титлата в Швеция през 1958 година"

22 май 2006 | 13:44
Пеле: "Титлата в Швеция през 1958 година"

Sportal.bg продължава да Ви представя най-интересните части от автобиографията на Пеле, която в навечерието на Световното първенство по футбол в Германия 2006 ще излезе почти едновременно в целия свят. На българския читател книгата ще бъде представена от издателска къща “Новелон”.

През 1958 г. в клубовете настъпи допълнително оживление. Това бе годината на световното първенство и ние давахме малко повече от себе си, за да впечатлим националните селекционери. Дондиньо чу първи, че ще бъда призован, но не беше сигурен. Обади ми се по телефона да ми каже, че слушал радио и там споменали или Теле, който играеше за Флуминензе, или Пеле.
– Мисля, че си в отбора, синко – добави той.
Тръгнах да обикалям из Сантос и да разпитвам.
Не друг, а самият Модесто Рома, тогавашният председател на клуба, ми каза:
– Хей, хлапе, ти си в националния.
Човекът, който беше натоварен със задачата да ни заведе в Швеция и да спечелим, беше Висенте Феола. Но преди това той трябваше да направи ужасно сложния избор кои играчи да вземе със себе си. Системата тогава беше такава, че много играчи, които получиха покани, впоследствие отпаднаха от селекцията и не успяха да се качат на самолета за Швеция. Напрежението беше огромно. Шефът на бразилската делегация д-р Пауло Машадо де Карвальо ни събра и на него се падна тежкото задължение да прочете имената на прокълнатите. Всички се люлеехме от нерви, мигът беше знаменателен. Когато д-р Пауло свърши без да спомене името ми, най-напред си помислих, че той вероятно е прочел имената на онези, които заминават. Чух името на Луизиньо например, който беше звезда на Коринтианс и мястото му в самолета беше сигурно. Не, все пак нямаше грешка – Луизиньо не беше включен в списъка. А аз бях.

Решението на съдията беше окончателно, но протестите срещу отпадането на Луизиньо бяха толкова бурни, че бе организиран тренировъчен мач между националния и Коринтианс в Пакаембу. Вероятно идеята беше селекционерите да осъзнаят грешката си. Стадионът беше претъпкан и запалянковците на Коринтианс ни освиркваха. Сякаш Коринтианс бяха националният отбор, а ние гости от чужбина. Орландо трябваше да пази Луизиньо и изглеждаше доста изнервен. Но Луизиньо не игра много добре. Ние бяхме тези, които доминираха – и в защита, и в средата на терена, и в нападение, отбелязвайки повече голове. Когато резултатът беше 3:1 за нас, аз получих топката в полето на Коринтианс и се насочих към малкото наказателно поле, когато Ари Клементе се появи от нищото и се хвърли към мен. Опитах се да го преодолея с финт, но в стремежа си да ми отнеме топката, той удари дясното ми коляно. Паднах. Запитах се дали ще мога да продължа. „Да, ще мога“, повтарях си. Но коляното ми поддаде още при първото усилие.

Извадиха ме. И до днес помня с каква тревога се взирах в лекаря на отбора д-р Илтон Гослинг и в Марио Америко, нашия физиотерапевт. Като че ли цялото ми бъдеще беше в ръцете им. Д-р Гослинг искаше да ме окуражи и ми каза, че няма нищо опасно. Те сложиха лед на мястото на удара и Марио Америко, който леко заекваше, се опита да ме успокои:
– Слушай, криуло, искам да те уверя, че всичко е наред.
Думата криуло означаваше креол или чернокож, това бе един от прякорите, които ми бяха лепнали по онова време. Всъщност на много чернокожи играчи им викаха криуло. Марио Америко беше обичан и незабравим герой на бразилския футбол. Той също беше чернокож и затова когато ме наричаше „криуло“, в думите му имаше единствено симпатия. Двамата с него се разбирахме добре и между нас имаше много здрава връзка. През онази нощ започнах да се тревожа ще мога ли да замина за Швеция. Говорих с д-р Пауло Машадо де Карвальо – дълбоко религиозен човек, „победоносния фелдмаршал“ (както го наричаха на стадион Пакаембу) – и му казах, че не искам да съм в тежест на отбора си. Той вярваше, че ще се възстановя. Но по-късно разбрах, че наистина съм бил пред изключване. Решението е било взето след продължителни тежки разисквания.

Очевидно д-р Гослинг бе споделил с приятели, че няма да мога да играя в контролните мачове на националния отбор и че съм под въпрос дори за самото световно първенство. Той знаеше как изглеждам в най-добрата си форма, известно му беше, че не се чувствам комфортно, че тичам с леко накуцване и не ритам топката достатъчно силно. След време разбрах, че са обмисляли евентуално да бъда заменен с Алмир, халф на Вашку да Гама. Но д-р Гослинг бе намерил сили да се надява повече от всеки един от нас. Аз останах в отбора и за голяма моя изненада се озовах в самолета за Италия, където щяхме да изиграем няколко контролни мача преди най-големия турнир в света.

Като дете исках да стана пилот. На 24 май 1958 г. най-сетне се изкачих по стълбите на първия самолет в живота си. Това беше DC7-C, собственост на „Панеър до Бразил“, който щеше да откара националния отбор в Европа. Всичко бе ново и смайващо за мен и през повечето време очите ми бяха широко отворени. Когато кацнахме в Ресифе* да презаредим, започнах постепенно да осъзнавам какво означава националният отбор за бразилците. На летището ни очакваше хилядна тълпа и трябваше да слезем от самолета, за да бъдем приети от високопоставени местни държавни служители.

След дванайсетчасов полет кацнахме в Лисабон. Зъболекарят на отбора д-р Марио Триго през цялото време се грижеше за доброто ни настроение и правеше всичко по силите си, за да отвлече мислите ни от пътуването. (Аз самият рядко виждах д-р Марио да играе ролята на клоун, защото имах чудесни зъби.) Той организира викторина, като Мацола беше негов асистент. Нарече играта „Границата е небето“ по името на популярна бразилска телевизионна програма. Бях прицел на повечето шеги, но изобщо не се сърдех и само се смеех – всички бяхме много щастливи, че сме заедно и отиваме да представим страната си. На въпроса коя е столицата на Италия отговорих Аракажу, който е столица на щата Сержипе. Когато Марио попита: „Кой е най-големият град в света?“, побързах да кажа Раиз де Сера, където е роден Гаринча. Всички се забавляваха и пътуването мина леко. Особено за мен – чувствах се като моряк на първо плаване и дори забравих за коляното си.

От Лисабон се прехвърлихме на друг самолет и след още един тричасов полет кацнахме в Рим, градът на папата, центърът на католическия свят. Настанихме се в хотел „Универсо“, където се наспахме, възвърнахме силите си и след това се разходихме с автобус из „вечния град“. Онази сутрин, 26 май 1958 г., аз разбрах колко е важно да видиш това място, люлката на цивилизацията, където се бяха случили важни исторически събития. Беше понеделник. Отидохме във Ватикана и макар че не можахме да видим папата, присъствахме на църковна служба. Шофьорът следваше обичайния си маршрут: Колизеумът, фонтанът „Треви“, Олимпийският стадион, Виа Венето и други исторически места. Ние пък си мислехме единствено за прочутата италианска кухня. Затова по едно време започнахме да викаме: „Обяд! Обяд!“ и прекъснахме обиколката. Оказа се, че италианската храна е още една от забележителностите на Рим.

Шефовете на националния бяха организирали два приятелски мача срещу италиански отбори като част от подготовката ни за световното първенство. Първият беше срещу Фиорентина във Флоренция. След медицински преглед бях изключен от състава. По това време не го знаех, но д-р Гослинг все още се безпокоеше, че няма да съм в състояние да играя поне месец. Срещнах се с д-р Пауло и отново споделих безпокойството си, че може би напразно стоя в отбора. Той се съобразяваше с медицинското становище на д-р Гослинг, но знаеше също, че Жосе де Алмейда, един от шефовете на националния отбор, вече настоява да бъда отзован. Аз не подозирах за този развой . Докторът ми постави строг ултиматум: ако исках да имам шанс да играя в Швеция, трябваше да се подложа на серия от интензивни и болезнени процедури. Очевидно нямах никакъв избор и се съгласих. Доктор Пауло се оказа прав, наистина беше мъчително – при една от манипулациите увиваха около коляното ми кърпи, натопени във вряла вода.
Вторият ни мач беше в Милан срещу Интернационале. Аз отново останах на скамейката. След това полетяхме над красивите Швейцарски Алпи, сетне над Германия и кацнахме в Копенхаген, Дания. Хапнахме на летището и се качихме на борда на един „Конвеър“*, каквито имаше и в Бразилия. След четирийсет и пет минутен полет в ясното синьо небе кацнахме в Гьотеборг. Беше 2 юни и до първия ни мач оставаха само шест дни. Ние бяхме в 4-та група заедно с Австрия, Англия и СССР и щяхме да играем с тях точно в този ред.


Базата ни за световното първенство беше в Хиндас, недалеч от Гьотеборг. Хотелът беше удобен и луксозен. Винаги имахме на разположение изобилие от сокове, кроасани, йогурт и много други неща. Доктор Гослинг дълго бе проучвал различните възможности за база на отбора и бе избрал най-доброто. Бързо харесах Швеция – тя беше живописна, имаше много езера, дървета и кристално чист въздух. Всичко беше добре организирано и шведите бяха прекрасни, внимателни и очарователни домакини.
Повечето ястия в хотела бяха рибни, имаше дори истински португалски сардини, и, разбира се, месо. Липсваше ни оризът, но след като организаторите успяха да ни осигурят един чувал от този скъпоценен артикул, скоро установихме, че Марио Америко и Кастильо са чудесни готвачи! От този момент нататък вече имахме ориз на обяд и никой не можеше да се оплаче от храната, която беше разнообразна и качествена. С изключение на случаите, когато пътувахме – д-р Гослинг допускаше възможността, че някой може да се опита да ни отрови и настояваше да ядем само сандвичи извън хотела.

 Настроението в отбора беше добро. Бяхме сплотени. Всеки от нас си имаше по един-два прякора. Някои от тях бяха доста странни, но никой не може да се спаси щом му лепнат подобно прозвище. В Швеция Жилмар беше Жирафа, може би заради дългата си шия. Чудесният Кастильо, за съжаление вече покойник, беше Бурис, макар да не съм сигурен дали причината за това бе известната му прилика с актьора Борис Карлоф. Де Сорди беше Кабеса или Главата; Джалма Сантос имаше различни прякори, но най-популярният май беше Рато – Плъха. Белини, който във Вашку да Гама беше познат като Капитана, тук беше Вола. На Дино Сани викахме Коляното, защото беше плешив и главата му приличаше на коляно. Не мога да ви кажа прякорите на Зито и Орландо – те няма да ми простят това дори и сега. Диди беше Черната чапла. Мацола – Кара де Педра или Каменното лице. Прозвището на Пепе беше Макарони – нямам представа защо. Загало беше Ревльото, а аз бях Алемао – Германецът, което също остава загадка за мен.

 Това бяха малки глупави шеги, но те ни сплотиха и ни помогнаха да изковем духа, който щеше да ни подкрепя през цялото първенство. Вече знаехме, че сме силен отбор и бяхме в чудесна кондиция. Освен Феола и д-р Гослинг имахме и Пауло Амарал, който беше пионер във физическата подготовка. Той работеше усилено с нас, не пропускаше нито ден и не търпеше оплаквания. Критиката ми към него е, че всички правеха едни и същи упражнения независимо от кондицията, възрастта и структурата си. Разбира се, тогава аз не изразявах гласно вижданията си. Освен че бях контузен, бях само на седемнайсет години и почувствах осезателно ефекта от този режим. Но в онези дни самото наличие на треньор с някаква стратегия вече беше напредък. В действителност натоварването беше добре премерено, особено за такъв кратък турнир, където максималният брой на мачовете беше шест.

Освен с прякорите и тренировките, ние изграждахме екипен дух и с малките екскурзии, които си правехме. Разхождахме се в парка Лизеберг в Гьотеборг например където аз лично чудесно се забавлявах с игра на дартс. Ходехме също на дискотеки, където имаше музика на живо и много момичета. Шведските момичета ни харесваха. Особено чернокожите играчи. Сигурно защото бяхме нещо ново за тях. Помня, че всички четиринайсет и петнайсетгодишни девойки тичаха след мен. Обикновено играчите, които привличаха най-много внимание, бяха хубавците Мауро, вратарят Жилмар и Нилтон Сантос. Но не и тук – местните момичета искаха малките креоли: мен, Диди, Моасир. Казваха ни, че сме красиви. Беше прекрасно време. Имах дори кратък флирт с едно прелестно шведско момиче на име Илена, която беше очарована от черната ми кожа, а аз от сините очи и русата є коса. В Хиндас можехме да ходим на риба, мое любимо занимание. На брега беше тихо и спокойно и мислите ми летяха на воля... Мечтаех си коляното ми да оздравее и да играя.

То не се оправи за мача ни с Австрия в Удевала. Затова го гледах от скамейката. Започнахме добре. Мацола ни изведе напред и след това Нилтон Сантос валсира между защитата, за да направи резултата 2:0. И пак Мацола оформи резултата на 3:0 в последната минута. Победата зарадва всички.
Три дни по-късно играхме срещу Англия и д-р Гослинг отново каза, че е твърде рано да рискуваме с коляното ми въпреки проведеното лечение. Този мач се оказа по-тежък от първия и постигнахме само равенство – 0:0. Англичаните бяха подготвили стегнат защитен вал от четирима играчи, сред които бяха Били Райт от Уолфс* и Дон Хоу от Уест Бромич Албиън. Те успяха да неутрализират Диди, макар че Вава удари греда, а Мацола отправи два опасни изстрела, които бяха блестящо спасени от английския вратар Колин МакДоналд.

Зададе се третият мач срещу СССР, последният от тази фаза. Изходът от него беше изключително важен и ние бяхме доста притеснени, защото чувствахме, че не играем толкова добре, колкото можем. Съветският отбор бе много респектиращ. От една страна, той събуждаше асоциации със Студената война и в същото време бе носител на златни медали от Олимпийските игри в Хелзинки през 1952 г. Също като нас Съветският съюз бе постигнал победа над Австрия и равен с Англия, което означаваше, че победителят излизаше начело в класирането. По това време аз вече кипях от безсилие. В тренировъчните мачове между първия отбор и резервите, аз и Гаринча (за резервите) направо размазвахме титулярите и те беснееха от яд. Когато Пауло Амарал ръководеше тези мачове, той често свиреше нечестни отсъждания в тяхна полза, това беше единственият начин да ни победят.

Разбрах, че ще играя в деня преди мача. Зито, съотборникът ми от Сантос, дойде да говори с мен и ми каза:
– Мисля, че нашият час дойде.
– Какво? Точно сега, за най-трудния мач? – възкликнах аз.
Той ми обясни, че Мацола не се чувствал добре и предполагаше, че и на двамата ще ни дадат шанс. По-късно един от шефовете на делегацията ни – Насименто, ме попита:
– Готов ли си? Феола ще те включи в стартовия състав.
Гаринча и аз играхме с титулярите на последната тренировка. Тя беше планирана за следобед, но Феола чул, че някакъв журналист донася информация за нас в щаба на съветския отбор и в последната минута я изтегли за сутринта. Веднага след закуска се отправихме към близкото игрище. Знаех, че всички ще ме наблюдават внимателно и затова бях предпазлив, но в същото време ужасно ми се искаше да направя добро впечатление. В началото играх по-назад, а после като ляв полузащитник. Едва когато се изтеглих напред, се почувствах по-уверен в коляното си. В спринтовете и отскоците ми имаше сила. Бях в кондиция.

По-късно д-р Пауло разказа, че в този момент Феола се обърнал към него и казал: „Слава Богу, д-р Пауло. Момчето изглежда напълно възстановено.“ Пауло го попитал дали ще ме включи в стартовия състав и Феола отвърнал: „Разбира се! Още от самото начало искам да го пусна да играе.“ Д-р Гослинг се съгласил с диагнозата на Феола. Изглеждал съм в чудесна форма.
Появи се обаче още една пречка. Отборът ни си имаше психолог – д-р Жоао Карвалаиш, който беше подготвил за нас специални аналитични тестове. Трябваше да рисуваме разни картинки и да отговаряме на въпроси, което щеше да помогне да д-р Жоао да прецени дали можем да играем, или не. Те или бяха изпреварили времето си за футбола, или бяха твърде чудати. Или може би истината бе някъде по средата. Заключението му за мен бе, че не трябва да бъда включван в отбора: „Пеле очевидно е инфантилен. На него му липсва необходимият боен дух.“ По негово мнение Гаринча също не трябваше да играе, защото бил лишен чувство за отговорност. За щастие по отношение на Гаринча и мен Феола винаги слушаше интуицията си, а не експертите. Затова само кимнал сериозно на психолога и казал:
– Може би си прав. Но проблемът е в това, че ти не разбираш нищо от футбол. Ако коляното на Пеле е добре, той ще играе.
Когато името ми се появи в стартовия състав, то събуди любопитство. Аз бях седемнайсетгодишен, най-младият играч на турнира, и пресата наостри уши. До този момент фокусът на интереса беше върху Съветския съюз – те бяха сред фаворитите на първенството и имаха няколко играчи от световна класа като човека-планина Лев Яшин (блестящият им вратар) и превъзходния стрелец и голмайстор Симонян.

Когато на 15 юни излязох на стадиона Ния Улеви в Гьотеборг, предполагам, че немалко от 50-те хиляди по трибуните с изненада са видели едно дребно чернокожо момче в отбора ни. Предполагам, че не по-малко смаяни са били, когато са забелязали фланелката с номер 10 на гърба ми. Вероятно някои от тях са допуснали, че съм нещо като талисман на отбора, особено при едно сравнение с физиката на руските футболисти, всичките до един огромни. Спомням си, че ги гледах и си мислех: „Доста са големи... но и големите дървета могат да бъдат поваляни.“ Присъствието ми тук не се дължеше само на късмет. Секунди по-рано Марио Америко бе приключил с масажа на коляното ми и ме изпрати с думите: „Време е да тръгваш, момче!“ Те се запечатаха завинаги в ума ми.
Наредихме се за националните химни и бях завладян от силно чувство, което се надигна в гърдите ми – върховният миг беше дошъл. Затова бяха всичките тренировки, затова бяха всичките болки и мъчителни процедури. За да представиш страната си, влюбената във футбола страна, на най-голямото състезание в света. Изпитвах нещо като страхопочитание, мислите ми летяха хаотично. Знаех обаче, че трябва да се концентрирам върху предстоящия мач.

Веднага щом прозвуча първия сигнал, ние заиграхме футбол, какъвто не бяхме играли в предишните си два мача. Гаринча бързо усети слабите места на руската защита, с лекота разпиляваше бранителите им по дясното крило и без малко даже да ни изведе напред, когато майсторски преодоля един защитник и отправи топката към гол-линията на Яшин. Огромният вратар не се ориентира вярно в ситуацията, но топката срещна гредата. Същото се случи и на мен само секунди по-късно – отново греда! За втори път викът: „Гол!“ замря на устните ми. В този момент Диди ми подвикна: „Спокойно, хлапе, голът ще дойде. Само спокойно!“
В първите минути на мача демонстрирахме зашеметяваща скоростна игра. При една от атаките ни Диди подаде на Вава красив и неочакван пас и Вава изпрати топката в мрежата с топовен изстрел. Всички обезумяхме от радост и наскачахме върху Вава. Бяха минали само три минути и вече водехме с 1:0.

След това играта се успокои и започнах да чувствам коляното си все по-осезателно, макар че се опитвах да го скрия. Играех доста добре, но бях ужасно нервен и исках да запазим преднината си до края на мача. Тази тактика винаги е погрешна и често пъти фатална. Пропуснах две възможности за голове, които щях да отбележа, ако бях по-спокоен. Руснаците ни натиснаха през второто полувреме, но защитата ни беше непробиваема. Най-накрая напрежението спадна при една наша контраатака, докато те бяха изнесени напред и Вава отново надигра Яшин. Този път облекчението беше огромно и малко прекалихме с радостта си, защото контузихме Вава, когато наскачахме върху него; наложи се дори да излезе за няколко минути. Но тъй или иначе мисията беше изпълнена. Класирахме се за четвъртфиналите и съвсем неочаквано станахме фаворити.
След тържествената вечеря аз се прибрах в стаята си и възстанових в паметта си всяко свое движение, всеки шут. Не бях особено доволен от представянето си – можех да играя по-добре. В един момент се бях опитал да прехвърля Яшин и сега си дадох сметка, че това е било чиста наглост от моя страна, по онова време той беше един от най-добрите вратари в света. Трябваше да поработя над този удар. Адреналинът пулсираше във вените ми и беше невъзможно да заспя. Неволно си спомних за нощта преди да напусна Бауру.

Същата вечер научихме, че следващите ни противници ще бъдат Уелс, които по блестящ начин бяха победили Унгария с 2:1, за да се класират втори в групата си. Някои бяха изненадани, че са достигнали до четвъртфиналите, но те имаха добри играчи – като големия Джон Чарлз, който за тяхно съжаление беше контузен – и играеха много задружно.
Мачът срещу Уелс беше само два дни след предишния, който бе първи за мен. Джек Келси, вратарят на Уелс, беше в превъзходна форма, а отборът му играеше много силно в защита. Първото полувреме завърши 0:0 и в съблекалнята Феола ни каза няколко насърчителни думи. През второто полувреме получих една топка от Диди с гръб към вратата, чукнах я с гърди към десния си крак, завъртях се рязко, преодолявайки бранителя до мен, и я изпратих в мрежата. Това беше първият ми гол на световно първенство, с него спечелихме и мача.
Мачът срещу Съветския съюз беше тежък и важен, защото благодарение на него Бразилия се класира на първо място в групата си. Но лично за мен най-решаващият ни мач беше срещу Уелс. Знаех, че загубата означава отпадане от турнира. И голът, който отбелязах, е най-незабравимият за мен в цялата ми кариера. Той значително качи самочувствието ми. Светът вече знаеше кой е Пеле. Бях постигнал огромен успех.

За полуфиналите за първи път пътувахме до Стокхолм. Щяхме да играем срещу Франция, която на четвъртфиналите бе разгромила Северна Ирландия с 4:1. Мачът се разви като истински вълнуващ трилър със седем отбелязани гола. Още в самото начало ние излязохме напред благодарение на Вава. След това Жуст Фонтен (чийто рекорд от 13 гола на световно първенство все още не е надминат) изравни. Аз извадих топката от мрежата и я сложих в центъра на игрището. Мисля, че в поведението ми личеше голямата ми увереност след мача с Уелс. Към края на полувремето Диди ни изведе напред със зашеметяващ далечен изстрел.
През второто полувреме, и по-точно през 52-ата, 64-ата и 75-ата минута, аз бях онзи Пеле, който исках да бъда, отбелязвайки цели три гола. Играех забележително дръзко за седемнайсетгодишно момче, прехвърлях играчите с параболични пасове и демонстрирах всевъзможни други техники... Бях в стихията си и напрежението изчезна въпреки втория гол за Франция, отбелязан от Роже Пиантони. Победихме с 5:2 и се класирахме за финала.
Към края на мача ни с Франция мисля, че всички хора по света станаха поддръжници на Бразилия. Европейските отбори се бранеха добре. Това е така, защото по принцип те имат повече защитници, отколкото нападатели. По този начин отбелязването на голове става по-трудно. Но ние играехме онзи вълнуващ, атакуващ, непочтителен футбол, който довеждаше публиката до екстаз. Макар повечето отбори на световното първенство да играеха по схемата 4-4-2, ние по-скоро предпочитахме схемата 4-2-4 – когато топката беше в наше владение и атакувахме в предни позиции, имахме четирима от нашите, които играеха в тандем. Гаринча беше ключът към успеха ни. Неговите пробиви по дясното крило довеждаха защитниците до лудост. Веднъж щом получеше топката, другият отбор не можеше да му я отнеме. Те никога не знаеха накъде ще тръгне в следващия момент. Това даваше време на нашите играчи да се изтеглят в по-предни позиции.
В някои случаи той влудяваше и самите нас, неговите съотборници. Не знаехме какъв ще бъде следващият му ход. Аз например понякога губех търпение с него. Когато Гаринча получеше топката, знаех, че ще преодолее най-малко един защитник и след това очаквах да ми я подаде. Но вместо това, той често се изтегляше с топката назад, което ме поставяше в положение на засада и се налагаше да се връщам и аз. Затова нерядко се карахме с него, но въпреки тези малки проблеми, имахме невероятен синхрон. Тогава нито аз, нито Гаринча знаехме, че това световно първенство е началото на едно историческо партньорство в националния отбор – Бразилия никога не е губила мач, когато аз и той сме играели заедно. (По време на съвместната ни кариера ние никога не узнахме за този статистически факт.) Всъщност двамата с него не контактувахме често извън националния отбор, тъй като той живееше и играеше в Рио, а аз в Сао Пауло.

Трябва да кажа няколко думи и за Диди, особено предвид факта, че той бе избран за най-добър футболист на турнира. Мисля, че си заслужи тази титла. Аз и Гаринча бяхме млади и малко наивни. Диди беше разумният. Той бе нашият маестро, който винаги ни опяваше: „Внимавай накъде ще ритнеш топката!“ Беше много интелигентен играч за времето си. Понякога се засилваше да изпрати топката в една посока и сетне я насочваше в друга. Случваше се да заблуди дори и нас и тогава ни крещеше: „Не натам, глупаци такива, опитвам се да излъжа противника!“
На това световно първенство забелязах още нещо особено. Всички други отбори бяха съставени само от бели футболисти. Това ми се стори много странно. Помня, че питах съотборниците си: „Само в Бразилия ли има чернокожи?“

Из "Пеле: Автобиография”

Очаквайте утре "Моят хиляден гол"



Още по темата
SPORTAL.BG
Спортни новини
Прочетена 6106

Коментирай



Няма коментари.



							
						

›› Live Scores

Всички мачове

Трима футболисти, които могат да предизвикат ... 13 декември 2017
В следващите редове накратко ще ви представим трима от най-прогресиращите футболисти в последно време. Двама от тях предизвикват още по-сериозен интерес, заради крехката си възраст, но третият не спира да се развива, ...
Буфон: Не изключвам да играя на Евро 2020 13 декември 2017
Мъж на годината. Това е Джанлуиджи Буфон според „Гадзета дело Спорт”, след като авторитетният италиански спортен вестник връчи този приз на легендата на Ювентус и „скуадра адзура”. След ...

Левски | Литекс | "А" Група | "Б" Групи | Национални отбори по футбол | Купа на България | Англия | Испания | Италия | Германия | Франция | Русия | Шампионска лига | Лига Европа | Мачове на живо | Класиране

Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на Агенция Спортал, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на Агенция Спортал, посочване на източника и добавяне на линк към www.sportal.bg. Използването на графични и видео материали, публикувани в сайта, е строго забранено. Нарушителите ще бъдат санкционирани с цялата строгост на закона.

Този уебсайт е собственост на Sportal Media Group

Sportal.bg is part of the Sportal Media Group network
ЕВРО2016 | Мобилни телефони | Бизнес новини | Лайфстайл | Woman.bg | Men Only | Новини | Shopping.bg Мобилен Портал