›› Булевард

Виктория без сутиен и с дълбоко деколте на партито на “Vogue” (снимки)

Виктория и Дейвид Бекъм бяха най-специалните гости на партито на “Vogue” в Лондон, което се проведе в магазина на дизайнерката. Певицата се появи в елегантна червена рокля от собствената си колекция, като ...

Виж още
Европейски футбол

Пеле: "За Сантос и Маракана"

21 май 2006 | 14:37
Пеле: "За Сантос и Маракана"

Sportal.bg продължава да Ви представя най-интересните части от автобиографията на Пеле, която в навечерието на Световното първенство по футбол в Германия 2006 ще излезе почти едновременно в целия свят. На българския читател книгата ще бъде представена на 22 май от издателска къща “Новелон”.

 Първата си нощ в Сантос прекарах във Виля Белмиро. Под бетонните скамейки имаше няколко стаи, където живееха повечето несемейни играчи. Макар да бях най-младият, те се постараха да се чувствам добре. Мисля, че бяхме по осем души в стая с по четири легла на два етажа. Обзавеждането беше спартанско, но атмосферата дружеска. Когато наскоро посетих базата на Сантос, видях, че стаите са си още там. Ползват ги млади играчи на тима и обстановката в тях е все така аскетична. „Колко странно – помислих си аз. – Нима е възможно Сантос изобщо да не е подобрил съоръженията си!“

 Два дни по-късно беше първата ми тренировка с отбора. Мислех, че ще ме пробват с играчи на моята възраст, но очакванията ми не се сбъднаха. Хвърлиха ме направо в дълбокото. Трябваше да играя с професионалисти. А играчите на Сантос си ги биваше. Те бяха шампиони на щата Сао Пауло от 1955 г., а щяха да спечелят и следващото първенство през 1956 г. Сред тях блестяха имената на Жаир да Роса Пинто, ветеранът от Световното първенство от 1950 г., Елио, Формига и Пепе, всеки от които бе играл за националния отбор.

 В съблекалнята бях малко плах. Ръмеше, а екипът, който ми бяха дали, ми беше голям. Бях дребно кльощаво момче, нямах и 60 килограма и краката ми трепереха. Пепе, който ми стана приятел за цял живот, забеляза, че съм неспокоен. Той се обличаше до мен и ми каза:
– Не бъди толкова нервен, момчетата са чудесни, ще видиш.
На игрището обаче бях друг. Ставах неустрашим. В Бауру се беше случвало да играя с големите и не се страхувах от противниците си. Бяха казали на Формига да ме пази и въпреки това успях да го преодолея на два пъти. Мисля, че точно това направи най-силно впечатление на Лула. Ако участието ми в тази тренировка беше тест, определено го бях издържал.
– Харесва ми как играеш – каза Лула. Не знаех какво да отговоря и затова той продължи: – Ще трябва да поработиш върху физиката си обаче, ако искаш да играеш в първия отбор.

 Известно време щях да тренирам с юношеския отбор. Пепе ме похвали за играта ми и каза, че Урубатао бил искрено впечатлен и според него ме очаквала бляскава кариера. Всички други дойдоха да ме поздравят, в това число и великият нападател Дел Векио. Но според Лула едно малко мишле като мен не можеше да играе с големите котки. Макар да ми беше позволено да тренирам с професионалистите, аз трябваше да играя мачове с младежите под 20, и дори под 18 години. Работех и сам върху себе си. Знаех, че трябва да положа усилия, ако искам да стигна донякъде. Щях да играя не само за публиката, исках да осъществя и личните си амбиции. Нямаше как да не успея.

 Вслушах се в съвета на Лула. Ядях като кон, възползвайки се в пълна степен от чудесната храна, която се предлагаше в клуба. Надявах се бързо да кача килограми, но се оказа, че това не е толкова лесно.
Представих се добре с младежите под 20 години и им помогнах да станат шампиони. Веднъж дори подсилих отбора на юношите до 16 години за финала на един местен турнир. В края на краищата аз все още бях едва на петнайсет. И въпреки това командироването ми в отбор с играчи на моята възраст ми изглеждаше като понижение. Играехме срещу Жабакуара, друг клуб от Сантос. Съдия беше Ромуалдо Арпи Фильо, който години по-късно щеше да свири финала на Световното първенство от 1986 г. Той отсъди дузпа в наша полза, която щеше да реши мача. Аз се наех с изпълнението, но уцелих гредата и изгубихме титлата. Бях съкрушен. Запалянковците ме освиркаха. Плаках, дори ридах, толкова бях отчаян. Бях объркан и ужасно засрамен, затова същата вечер реших, че не мога да понеса това и трябва да напусна Сантос.

 Това беше детинска реакция, но в същото време много бурна. На другата сутрин се събудих в 6,30 с твърдото намерение да се върна в Бауру. Тихо приготвих багажа си и тръгнах на пръсти към вратата. И тъкмо когато стигнах там, чух глас:
– Хей, ти! Кой ти е позволил да излизаш? – Това беше Сабузиньо, общият работник на клуба. – Тук си има правила. Непълнолетните играчи могат да напускат сградата само с писмено разрешение – добави той.
– Знам, знам – казах аз. – Имам разрешение, пусни ме сега и после ще ти го донеса.
– Не, няма да стане. Или ще ми го дадеш веднага, или няма да ходиш никъде.

 Това беше всичко. Планът ми за бягство се провали още в самото начало. Днес знам, че късметът е бил на моя страна, когато Сабузиньо ме спря, макар и по чисто административни причини. Когато разбра какво се опитвам да направя, той ми даде един много мъдър урок. „Всички правим грешки – каза ми Сабузиньо. – Номерът е да се поучим от тях, а не да им се поддаваме.“ Ако си бях тръгнал, Сантос може би нямаше да ме повика обратно – в онези дни те много държаха на дисциплината. Убеден съм, че Сабузиньо ме спаси тогава и самото му присъствие на това място и в този момент изигра голяма роля в живота ми.

 Малко след пристигането ми спортният директор на клуба сеньор Антонио ми каза, че иска да ми предложи договор. Искрено се развълнувах, бях тук отскоро, а вече ми предлагаха да остана. Но се оказа, че чрез договора няма да осъществя най-голямата си мечта – той не ми гарантираше правото да играя в титулярния отбор, а и не беше съвсем законен, защото бях непълнолетен. С него по-скоро ми даваха знак, че държат на мен и че ме очаква истински редовен договор, когато стана достатъчно голям. Това все пак беше стъпка напред и аз не можех да не оценя жеста им.
Валдемар де Брито проучи договора най-обстойно, до последната подробност. Шест хиляди крузейро на месец, плюс храна и квартира. Нужно беше обаче съгласието на родителите ми и затова отпътувахме за Бауру. Беше прекрасно да съм си отново у дома, но когато им казах, че оставам в Сантос, всички плакаха! Мислех си, че ще ги зарадвам с новината, но майка ми и баща ми не искаха да се разделят с любимия си Дико. Майка ми страшно се разстрои. Тя беше мислила, че отивам в Сантос само за да ме изпробват, а не да живея там. Огорчението є беше толкова голямо, че ме трогна до дъното на душата ми. Реших, че не мога да є причиня това. Трябваше да откажа на Сантос и да си остана в Бауру.
И отново Валдемар беше човекът, който се намеси и реши проблема – проблем, който вещаеше драматичен обрат. Той разговаря с Дондиньо и Дона Селесте за Сантос, разказа им как стоят нещата там, какво бъдеще се очертава пред мен и им гарантира, че всичко ще бъде наред. Най-накрая ги убеди. Убеди и мен, макар да бях решил твърдо да не се връщам във Виля Белмиро.

 Тъй или иначе отпътувахме за Сантос и договорът беше подписан. Продължих да тренирам с мъжете, но играех мачове с младежите. Бях започнал като „армадор“, опорен халф, но сега ме използваха повече като офанзивен халф. Мои съперници за този пост в титулярния отбор бяха Дел Векио и Вашкунселос. Наблюдавайки играта им, аз си мислех, че ще ми се наложи доста да почакам. Те и двамата бяха чудесни играчи и основни голмайстори с добре установени позиции в отбора. Но Бог отново ме държеше под око... Предстоеше тренировъчен мач в близкия град Кубатао; не всички титуляри щяха да участват и така за първи път получих шанса да сложа фланелката на първия отбор на Сантос. Спечелихме с 6:1 и аз отбелязах четири гола. Мачът беше само приятелски, резултатът нямаше значение за статистиката и тези четири гола никога не бяха включени в актива ми, но те бяха много важни за мен. Открих, че другите играчи ме гледат малко по-различно след тази среща, като че ли започваха да разбират защо съм повикан в клуба толкова млад. С това дойде и краят на Газолина, дружеския прякор, който получих при пристигането си – след мача в Кубатао бях отново Пеле и си останах с това име. Пресата също бе забелязала играта ми и оказа натиск върху клуба да ме изпробват в истински редовен мач от първенството.

 Сао Пауло е известен със своите ферми, със земеделието и с тежката си индустрия. В това отношение Сантос е нетипичен – той е крайбрежен град, прилича много повече на Рио де Жанейро, отколкото на бетонната столица на щата Сао Пауло. Бях щастлив, че е така, защото когато не тренирах, можех да прекарвам колкото време искам на плажа.
В началото обаче малко се страхувах да оставам там задълго. Боях се не от морето, а от жените. В Бауру банските костюми бяха рядко явление – все пак най-близкият плаж беше на 500 километра – и майка ми ми казваше, че жените, които носят бикини и дори джинси, не са благопристойни и почтени. Тя ме предупреди да се пазя от жените, които излагат на показ прекалено много от плътта си. Бях много религиозен и тези въпроси искрено ме тревожеха, защото отидех ли на плажа, не можех да правя нищо друго, освен да зяпам дамите с оскъдните им бански костюми. Живеех в ужас, че Бог може да ме накаже за тежкия ми грях. Сетне се примирих с това и осъзнах, че жените нямат как да отидат на плажа освен по бикини.
Липсваха ми приятелите и близките ми от Бауру, но постепенно започнах да свиквам с новото си футболно семейство. Ходех на кино, играех футбол на плажа, през свободните си дни пътувах в различни посоки с градските трамваи. Обичах да ходя и за риба. Един мой приятел имаше риболовна лодка и двамата често излизахме в морето. Не обичам вълните, лесно хващам морска болест, но обичам риболова и съм добър рибар. Бях изучил занаята в сладководните водоеми край Бауру и тук всичко ми идваше отръки.

 Но една от най-големите ми лични трагедии се случи точно при едно такова излизане с лодка. Бяхме се отправили към Прая Гранде с вратаря Клаудио и Сабузиньо, мъжът, който ми попречи да напусна Сантос през онази сутрин. Пред очите ми той се удари в някакви подводни скали и се удави. Не можахме да го спасим. Никога няма да го забравя, с неговия слънчев характер и дружелюбие.

 След около един месец тренировки най-накрая получих шанс да играя с титулярите. Никога няма да забравя датата. Беше 7 септември 1956 г. – годишнина от Независимостта на Бразилия, на която бяхме нарекли първия си босоног отбор. Като че ли самата съдба бе подредила така нещата.
Играехме срещу Коринтианс – не големият отбор Коринтианс, който харесвах като дете, а един по-малък тим от Санто Андре. Мачът беше приятелски и Лула ме остави на скамейката през първото полувреме. През второто ме пусна на мястото на Дел Векио. Почти веднага щом излязох на игрището, отбелязах първия си „официален“ гол – първият от дългия списък, който надхвърли 1280 попадения. Пепе отправи изстрел, вратарят отби топката и аз я вкарах след рикошета. Изпаднах във възторг, тичах и размахвах ръце, ликувайки от щастие. Това надхвърляше всичките ми мечти. Не бях очаквал, че едва петнайсетгодишен ще мога да играя в професионален отбор.

 Изтичах при треньора и го притиснах към гърдите си. Сетне всичките ми съотборници дойдоха и ме прегърнаха. Малко по-късно изведнъж ми хрумна: „Как ще кажа на татко?“ По онова време нямаше мобилни телефони. Нямаше дори и обществени. Играта беше подновена, но този въпрос продължи да ме измъчва. Мачът беше приятелски и знаех, че няма да го отразят по радиото. Успях да му съобщя новината едва на другия ден.
След края на мача публиката започна да ръкопляска – всички бяха фенове на Коринтианс, защото бяхме на техния стадион. Мисля, че бяха дошли да ме видят от любопитство, да се убедят дали това момче наистина е толкова добро. В Сантос вече ме познаваха, защото играех в юношеските отбори, но за тях бях нещо ново. Играчите също бяха много мили, след края на мача дойдоха при мен и ме поздравиха.

 След време вратарят на Коринтианс се гордееше с този ден. Той си бе направил визитка, на която се представяше като „вратарят, допуснал първия гол на Пеле“. За него този гол като че ли бе по-голяма привилегия, отколкото за самия мен.

 Дори преди дебюта ми в официален мач хората говореха за мен. По онова време се събираха по пет-шест хиляди души да гледат тренировките. Но когато резервите играеха срещу първия отбор (тогава аз бях винаги от резервите) се стичаха около десет хиляди души, което беше половината капацитет на Виля Белмиро. И като че ли повечето запалянковци викаха за нас, резервите. Те скачаха и крещяха името ми. Атмосферата приличаше на истински мач от първенството. Така натрупах увереност. Свикнах с вниманието на публиката и това ми помогна много, когато станах титуляр. Във футбола трябва да имаш късмет и аз определено не мога да се оплача, че ми е липсвал, макар че това вероятно е било за нечия сметка. В този случай потърпевшият беше приятелят ми Вашкунселос.

 Сантос играеше срещу Сао Пауло в шампионатен мач на претъпкания Виля Белмиро. Мачът започна зле за нас, после нещата се влошиха още повече. През второто полувреме Сантос губеше с 3:1, когато Вашку се сблъска много тежко с Мауро Рамош де Оливейра (който по-късно щеше да играе за Сантос и да бъде негов треньор). Вашкунселос падна и започна да се гърчи – човек би си помислил, че се преструва, но за съжаление не беше така. Положението беше сериозно – кракът му беше счупен.

 Спомних си за думите на баща ми и на Валдемар колко изменчив може да бъде футболът и как може да те изненада по всяко време. Осъзнах, че трябва да започна да спестявам и да изпращам по-голямата част парите си на баща ми. Той щеше да се грижи за тях, можеше дори да ги инвестира в къща в Бауру, за да не плащат цял живот наеми. За мен това беше урок по смирение. Вашкунселос се върна, след като кракът му се оправи, но не беше вече предишният играч и скоро се премести в друг клуб. Макар да ми беше приятел и да му мислех доброто, след като стана ясно, че ще отсъства задълго, веднага си дадох сметка, че това е шансът ми да пробия в първия отбор.

 Официалният ми дебют беше малко след Нова година. На 12 януари Сантос щеше да срещне шведския отбор АИК, които бяха дошли да играят с бразилски отбори. Чувствах, че това е първото ми голямо изпитание, най-вече защото отборът беше чуждестранен. Въпреки това бях уверен в себе си. Не вкарах гол – честта се падна на левия ни бек Фейжо от пряк свободен удар – но мисля, че се представих добре, защото след мача всички дойдоха да ме прегърнат.

 Впоследствие, докато Вашку беше изваден от строя, започнахме да се редуваме ту аз, ту Дел Векио или Део, както му викахме. Лула правеше това, за да ни държи и двамата нащрек и като доказателство за умението му да работи с хора, този негов ход не породи никакви лоши чувства между мен и Део. Вместо да воюваме помежду си, ние се уважавахме. Тренирахме упорито, давахме всичко за Сантос и ако треньорът решеше, че в мача ще играе единият от нас, другият сядаше на скамейката и подкрепяше отбора си.

 В началото на 1957 г. шефовете на Сантос си дадоха сметка, че договорът ми с тях вече не е актуален, защото бях навършил шестнайсет години. Валдемар и Дондиньо дойдоха да изяснят някои клаузи и аз се надявах да извоюват нещо по-добро за мен, защото играех доста силно, но директорите на Сантос не бяха много отстъпчиви под предлог, че съм много млад и съществува голям риск да се контузя. (Още една причина да ми плащат по-добре, мислех си аз по онова време.) В крайна сметка беше договорено увеличение от 1000 крузейро на месец. Договорът беше подписан на 8 април 1957 г. и той ме обвърза с клуба за още осемнайсет месеца.
Пак по това време напуснах Виля Белмиро. Сантос имаше масажист на име Раймундо, бивш баскетболист, женен за дама на име Дона Жоржина, която пък се грижеше за маникюра на играчите и на съпругите им. При едно от посещенията си майка ми се беше запознала с нея и тя є беше предложила да ме настани в пансиона си. Там живееха неколцина млади футболисти, в това число Дорвал, Коутиньо и вратарят Лала. Пансионът на Дона Жоржина бе мой дом в продължение на няколко години и оттам ми останаха чудесни спомени и приятелства.

 През първата половина на 1957 г. играех в редовни мачове от първенството и от време на време бележех голове. Бях добре познат, но само на местно ниво. Едва през юни получих шанса да съобщя за себе си на цялата страна. В Рио де Жанейро щеше да има турнир между четири европейски и четири бразилски отбора. Една от бразилските формации трябваше да бъде съставена от играчи на Сантос и Вашку да Гама от Рио. Аз бях избран да играя като център-нападател.

 Това беше първото ми пътуване до Рио, който се намира на около 500 км от Сантос. Нямах представа какво трябва да очаквам. Знаех само, че Рио е столицата на Бразилия и че е малко по-голям от Сантос. В същото време ние не бяхме туристи и треньорът ни заведе направо на Сао Жануарио, стадиона на Вашку да Гама, където спахме в общежитие. През деня тренирахме.

 Това беше и първата ми възможност да играя на Маракана. Знаех всичко за това легендарно съоръжение от Световното първенство през 1950 г. То бе построено специално за шампионата и все още беше най-големият стадион в света. Една от тренировките ни беше там и когато го видях, реших, че сънувам. „Не може да има нещо толкова огромно – мислех си аз. – Този стадион е направо невероятен.“ Когато излязох на игрището, разбрах, че то също е голямо. В сравнение с него игрището на Виля Белмиро изглеждаше миниатюрно. Бях напълно смаян. Докато тренирахме, непрекъснато се заглеждах по трибуните.

 Макар през цялата си кариера в Бразилия да съм играл само за Сантос, Маракана има специално място в сърцето ми. Знаех, че това е сцената на трагичната ни загуба от 1950 г., но що се отнася до мен, аз изиграх едни от най-важните си мачове именно тук (но затова ще говоря по-нататък). Първият мач между звездите на Сантос и Вашку срещу Белененсес от Португалия вероятно беше знак за бъдещите ми успехи на Маракана. Стадионът беше препълнен, излизането ни на игрището беше съпроводено от гърмежа на десетки бомбички и фишеци. Обстановката беше фантастична. И аз направих хет-трик. При първия гол получих топката, обграден от трима защитници в наказателното поле, но въпреки това успях да я изпратя в мрежата. При втория преодолях защитата с дрибъл и чукнах топката под плонжа на вратаря. А последният дойде след топовен изстрел извън зоната на наказателното поле. Три много различни гола и мисля, че показах на всички на какво съм способен.

 В турнира играхме още два мача – срещу Фламенго и Сао Пауло, и аз се разписах и в двата. Сигурно съм направил добро впечатление, защото веднага бях призован в националния тим за първия мач от турнира Копа Рока, който щеше да се състои през следващия месец. Предстоеше да се изправим срещу традиционния си противник Аржентина. Бях все още шестнайсетгодишен. Мачът отново щеше да бъде на Маракана. Влязох през второто полувреме, отново на мястото на съотборника си Дел Векио, с номер 13 на гърба. Бразилия губеше с 0:1 и няколко секунди по-късно аз успях да вкарам гол. Аржентина спечели с 2:1, но този резултат беше достатъчен да продължим във втората фаза.

 Следващият мач щеше да се играе на стадион Пакаембу в Сао Пауло и аз за първи път бях включен в стартовия състав. Играх добре от самото начало и в осемнайсетата минута навлязох в наказателното поле и вкарах гол. Мацола отбеляза втория и мачът завърши при резултат 2:0. Така Бразилия спечели „Копа Рока“. Това беше първата ми международна титла. Тогава обаче не знаех, че тя ще бъде първата от много други...
През първия си сезон в Сантос си спечелих поста номер 10. Бях голмайсторът на първенството на щата Сао Пауло, където играехме, с осемнайсет гола. Тренировките и храната промениха и тялото ми. През изтеклите шест месеца бях заякнал и бях натрупал мускулатура. Обиколката на бедрото ми стана колкото тази на кръста. Бях смаян от разликите, които виждах.

 Тренирах упорито. Винаги съм бил професионалист – и все още съм такъв. Работех най-вече върху левия крак, защото не беше толкова силен, колкото десния. Упражнявах и удари с глава. По онова време имаше спортен уред, в края на който висеше топка; футболистът отскачаше и се опитваше да удари топката с глава. Тези съоръженията вече ги няма, но те вършеха чудесна работа. Сантос имаше и гимнастически салон, там в продължение на година тренирах карате, което ми помогна много да се науча да скачам и да падам. След това учих джудо. Тези спортове ме направиха по-гъвкав и подобриха равновесието ми. Когато дриблирах между противниците си, почти никога не падах.

 Бях най-младият футболист в лигата и се възхищавах от ветераните, най-вече от Зизиньо, който играеше за Сао Пауло. Той беше най-грабващият играч на Бразилия от Световното първенство през 1950 г. Бях страшно развълнуван от мисълта, че ще играя срещу него. Помня един мач от ноември 1957 г., когато Сао Пауло ни разгроми. Биха ни с 6:2 и Зизиньо направи истинско шоу. Беше изумителен. Пасовете му, ударите му, играта без топка – всичко беше толкова красиво. Той помогна много на Сао Пауло да спечели шампионата през тази година.

 Зизиньо беше играчът, когото боготворях най-много. Беше достатъчно добър, за да бъде призован за Световното първенство през 1958 г., но той сам се отказа. Чувстваше, че най-добрите му години вече са отминали. Зизиньо вероятно ще бъде запомнен като най-добрият бразилски футболист без световна титла. Мъчно ми е за него. Ако беше живял през епохата на телевизията и видеото, днес щеше да се говори много повече за него.
Въпреки поражението, което ни нанесоха през онзи ден, след време Зизиньо казваше, че когато ме видял за първи път, бил искрено впечатлен. „Той се бореше като истински воин през целия мач! Много ми допаднаха техническите му умения и онези качества на характера, които са извън пределите на спорта. Помислих си, че това момче ще стигне далеч. И се оказах прав.“ Когато години по-късно му признах как съм се възхищавал от него, получих следния отговор: „Кралю Пеле, вие сте най-великият спортист на века и ако съм ви служил като образец в началото на кариерата, мога да ви уверя, че това ме изпълва с гордост.“

Из "Пеле: Автобиография”

Очаквайте утре "Титлата в Швеция през 1958 година"



Още по темата
SPORTAL.BG
Спортни новини
Прочетена 5725

Коментирай



Няма коментари.



							
						

›› Live Scores

Всички мачове

Трима футболисти, които могат да предизвикат ... 13 декември 2017
В следващите редове накратко ще ви представим трима от най-прогресиращите футболисти в последно време. Двама от тях предизвикват още по-сериозен интерес, заради крехката си възраст, но третият не спира да се развива, ...
Буфон: Не изключвам да играя на Евро 2020 13 декември 2017
Мъж на годината. Това е Джанлуиджи Буфон според „Гадзета дело Спорт”, след като авторитетният италиански спортен вестник връчи този приз на легендата на Ювентус и „скуадра адзура”. След ...

Левски | Литекс | "А" Група | "Б" Групи | Национални отбори по футбол | Купа на България | Англия | Испания | Италия | Германия | Франция | Русия | Шампионска лига | Лига Европа | Мачове на живо | Класиране

Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на Агенция Спортал, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на Агенция Спортал, посочване на източника и добавяне на линк към www.sportal.bg. Използването на графични и видео материали, публикувани в сайта, е строго забранено. Нарушителите ще бъдат санкционирани с цялата строгост на закона.

Този уебсайт е собственост на Sportal Media Group

Sportal.bg is part of the Sportal Media Group network
ЕВРО2016 | Мобилни телефони | Бизнес новини | Лайфстайл | Woman.bg | Men Only | Новини | Shopping.bg Мобилен Портал