Стефан и Максим от Neverest Ocean Row: Телата ни са се мобилизирали сами и са преминали в режим оцеляване

Стефан и Максим от Neverest Ocean Row: Телата ни са се мобилизирали сами и са преминали в режим оцеляване

Смелчаците от екипажа Neverest Ocean Row Стефан и Максим Иванови преминаха повече от половината път от предизвикателството си да стигнат с гребане от Португалия до Бразилия. Баща и син се справят с всякакви трудни ситуации и обясниха как в интервю, което дадоха в своите социални медии.

- Говорите много за лодката, времето и т.н., но какво ще кажете за вашето здраве? Как се справят телата ви, особено ръцете ви?

- Започнахме като абсолютни начинаещи в гребането преди 18 месеца, така че трябваше да наваксаме много - в крайна сметка се справихме с над 6 000 км (разстоянието на нашето атлантическо преминаване) на гребни ергометри в зала. Така ръцете ни получиха достатъчно мехури и мазоли на сушата, че по време на пресичането това не е било проблем.Интересно е, че телата ни са се мобилизирали сами и са преминали в режим оцеляване - потискайки болки и рани, за да увеличим максимално шансовете си да стигнем до другата страна. Така например, когато получим болки в гърба, пукане на колена, подуване на лакът и др., те отминават доста бързо
Нашите задни части ни причиняват най-много дискомфорт. Не планирахме да публикуваме по този въпрос, но тъй като вие попитахте - нека бъдем откровени - един от гребците получи малка рана отзад. След прилагането на кремове и спрейове в продължение на няколко дни, раната заздравя. Д-р Кало ( главният ни лекар, брат / чичо, травматолог и хирург), ни беше подготвил комплект за първа помощ, който едва се побра в 20-литрова торба и за който вярваме, че ще ни послужи за повечето въобразими ситуации.

- Защо избрахте дарението на органи за своя кауза?

-  Както знаете, или не знаете, всеки океански гребец има благотворителна кауза, която той подкрепя. Първоначално обмисляхме да съберем средства за различни благотворителни организации, но след като помислихме за потенциала да спасим човешки животи чрез донорство на органи, решихме, че никоя друга кауза не може да бъде толкова въздействаща с много малко усилие и никаква финансова обремененост за хората. Прегърнахме #Да За Живот! - кампанията на Министерството на Здравеопазването без колебание. Законите в България са такива, че най-близките роднини на починалия имат последната дума, така че наистина би помогнало, ако хората вече са подготвени със своето решение. На лице са необходимите специалисти и организация, като основният проблем е липсата на достатъчно донори. Това всъщност е ситуацията в световен мащаб. Колективно можем да помогнем за облекчаване на тази ситуация и реално да спасим животи.

- Кой предмет/уред, с вас на борда, ви е най необходим и кой е излишен/непотребен?

- Водната помпа (десалинатор) е несъмнено най-полезният предмет, който носим. Тъй като имаме нужда от около 12 литра на ден, липсата на машина за производство на вода (електрическа или ръчна) би направила невъзможно да завършим прекосяването, просто защото не можем да носим толкова много бутилирана вода. От друга страна, предмет, който не сме пипнали откакто сме тръгнали, са нашите бинокли. AIS системата и картографа ни вършат чудесна работа за локализирането на корабите около нас и ни информират за техния курс и местоположение в реално време. На хоризонта се вижда всичко със или без бинокли.

- Кой беше най-трудния момент и как премина той?

- Най-трудният момент беше, когато рулят и резервният рул се счупиха в рамките на няколко дни един от друг, докато бяхме само на половината път от плаването. Обмисляхме как може да бъдем принудени да подадем SOS сигнал или да се носим по теченията и вятъра в океана в продължение на месеци. Без функциониращ рул би било изключително трудно да насочваме лодката в постоянно променящите се океански условия за останалите 3000 км. И двете алтернативи ни се сториха ужасни. За щастие успяхме да укрепим и двата руля и се надяваме те да издържат до края на нашето пътуване.

- Стефан. Как се чувстваш да излагаш сина си на риск?

- Чувствам, че не поемаме много по-големи рискове, застрашаващи живота, от тези, ако отидем на екскурзия в планината или предприемем пътуване с кола или самолет.Факт, който ме успокоява е, че в историята на океанското гребане е имало само един случай, когато лодка с двама гребци се е изгубила и това се е случило преди 60 години, когато средствата за навигация и комуникация не са били толкова напреднали, колкото са днес.

- Каква е вашата философия за управление на риска?

- Това е многостранна философия и практика, върху която работим през последната година и половина:

1

Учим се от най-опитните дизайнери на океански лодки, строители, моряци и гребци в света.

2

Уверени сме, че нашата лодка е по-здрава от необходимото и че познаваме всяка част от нея от горе до долу - затова решихме да я построим сами и затова тя е с няколко стотин килограма по-тежка от необходимото - от всички допълнителни слоеве фибростъкло, вградени плочи от неръждаема стомана, изолации и др.

3

Имаме резервни части за почти всичко на борда (за някои елементи не само 1 или 2, но 5 или повече бройки) и поправяме всичко, което се счупи възможно най-скоро, преди да се влоши времето.

4

Поддържаме дисциплина да сме вързани към лодката постоянно, да държим люковете затворени и винаги да избягваме излишните рискове.

5

Когато метеорологичните условия правят гребането рисково, хвърляме една от морските котви във водата и изчакваме в кабината6) Разчитаме на страхотен наземен помощен екип - за нас той включва Жени Иванова, Ралф Туйн, Валери Петров и Калин Димитров, които ни оказват безценна подкрепа.
Последвайте каналите ни в:

Още от Водни спортове

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти