Моуриньо вече e напълно откъснат от действителността

Някога той беше новото хлапе на улицата в Шампионската лига, португалски ураган, отвял по пътя си най-големите от най-големите. Днес обаче, когато неговият Манчестър Юнайтед напусна повече от безславно водещия клубен турнир след сиво представяне срещу Севиля, Жозе Моуриньо изглежда извън гребена на вълната и откъснат от действителността на днешния ден – и на терена, и извън него.

Блясъкът в очите му вече го няма и сега всичко, което е останало, е негативният футбол и неуместните опити за внушение, че отпадането още на осминафиналите на ШЛ всъщност не е от особено голямо значение. Все пак той е печелил дваж състезанието и също така, както сам побърза да припомни на всички след поражението от андалусците на „Олд Трафърд”, е извеждал до победи на този стадион Порто и Реал Мадрид, така че мъките на Юнайтед в Европа не започвали със загубата във вторник вечер.

Проблемът е, че той продължава да сипе сол в раните на всички около клуба (ако не вярвате, попитайте привържениците на отбора какво смятат за подхода му към мача), но сега вече и като мениджър на „червените дяволи”.

„Няма време да тъжим. Това е футбол, а не краят на света – заяви Моуриньо след двата победни гола на Уисам Бен Йедер, пратили Севиля за първи път в клубната история на четвъртфинал в ШЛ. – Седял съм на този стол два пъти, след като съм изхвърлил Юнайтед от Шампионската лига с Мадрид и Порто, тъй че не смятам, че за клуба това е нещо ново. Нямам угризения, дадох най-доброто от себе си, играчите също. Загубихме – това е футболът.”

Всеки привърженик на отбора, който е чул тези коментари, ще да е изгубил моментално хладнокръвие и ще да се е отдал на пълна ярост след намека, че загуба от Севиля не е „краят на света”. В действителния свят Моуриньо е прав на 100%, ала футболните фенове все още си позволяват да живеят в сапунен балон от фантазии, в който играта значи повече от всичко друго в живота в рамките на 90 минути.

Португалецът обаче няма много време за отдаване на подобни романтични гледища и, ако се налага, е готов да предпочете Маруан Фелаини пред Пол Погба или Хуан Мата. Ако пък целта изисква изоставяне на нападателната философия на Юнайтед в името на резултата, е готов да плати и тази цена на драго сърце.

Привържениците на „червените дяволи” биха преглътнали подобен подход, ако той носи резултати, както се случи срещу Ливърпул в събота. Търпението им обаче се изпарява светкавично, ако така юздите на отбора биват изкъсо сдържани от атакуване и накрая той не вземе своето, както именно се случи срещу Севиля.

Дори с приемането предварително на нулевото равенство в първия мач в Испания преди три седмици Моуриньо подсказа, че е треньор, който не е успял да се развие в еднакво темпо с модерния футбол. Едно 0:0 в първа среща навън в елиминационни етапи вече не се смята за положителен резултат в евротурнирите, защото повечето отбори атакуват без скрупули в реваншите на чужд терен с надеждата по-ценният гол там да им помогне в крайна сметка да се класират напред.

Севиля стори именно това и първият гол на Бен Йедер в края на мача показа нагледно лудостта в плана на Моуриньо за двубоя на „Рамон Санчес Писхуан”. Мениджърът на „червените дяволи” се опита да поправи нещата, хвърляйки в битката Антони Марсиал и Мата, ала вече беше твърде късно.

А след тежкото поражение дойде и небрежното подценяване на значението на отпадането като „не края на света”. Ако Дейвид Мойс си бе позволил да изрече подобни думи по време на краткия си престой в клуба, щеше да бъде хвърлен на лъвовете. Всъщност тук е мястото да споменем, че дори и Мойс успя да изведе отбора до четвъртфиналите в ШЛ (и остава единственият сторил го в ерата пост-Фъргюсън).

Моуриньо, който не спира да ни повтаря, че е спечелил турнира дважди, макар че за последно го стори преди осем години, вместо това реагира сякаш става въпрос за някакво си небрежно и маловажно изтъркване на петънце от сакото му преди преминаване към някаква друга дейност. Невинаги обаче португалецът е бил такъв.

Той бе истински новатор и пионер през 2004 г., когато неговият Порто изуми Европа и спечели най-големия клубен трофей на континента, за да катапултира своя самоопределил се за Специалния наставник към Челси, Интер, Реал Мадрид и вселенска слава.

И по ирония на съдбата всичко започна именно на „Олд Трафърд” преди около 14 години, когато голът на Кощиня в 90-ата минута изхвърли машината на Алекс Фъргюсън от ШЛ и младият наставник на „драконите” спринтира във фамозното си палто по цялата тъчлиния. Тогава той беше вълнуващият самоуверен бунтар, треньорът със замах, съответстващ на неговата амбиция.

Моуриньо пристигна в Англия, пръскайки харизма, и макар че прагматичният му тогавашен подход доста наподобяваше настоящия, комбинацията беше печеливша. Никой не можеше да пипне отбора на Специалния на терена, защото той сякаш разполагаше с вълшебната формула. Разполагаше с нея и за поведението си извън терена.

Онези дни обаче днес изглеждат безкрайно далечно минало, особено при гледката как съседите от Манчестър пренаписват книгите с рекордите, при това с величествен стил на игра.

Сити на Джосеп Гуардиола доказва, че и атакуващият футбол може да е печеливш и да надмогва негативността, докато в същото време Моуриньо изглежда затънал в плаващи пясъци. Футболът на португалеца вече не носи най-големите трофеи, а публичните му коментари сега са по-скоро злъчни вместо остроумни. Когато обаче като треньор започнеш да отблъскваш феновете – със стила си на игра и с реакциите си при поражение, стъпваш на много хлъзгав наклон.

Малцина лидери оцеляват, след като се откъснат толкова надалеч от действителността.

Марк Огдън, ESPN

---

Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe