Михаел Жеремиа: Спортът е най-добрия начин да бъдеш независим

Бившият №1 в тениса с инвалидни колички твърди, че увреждането не е краят на света, а е врата към нови изживявания 

Михаел Жеремиа е роден на 15 октомври 1981 година в Париж. Започва да играе тенис в инвалидни колички, след като остава инвалид след травма на ски. През 2005 година става №1 в мъжкия тенис. В момента е №7 в световната ранглиста, а освен със спорт се занимава с хора с увреждания, като целта му е да им покаже, че могат да бъдат независими и да търсят щастието.

Михаел, каква е най-голямата ви битка в тениса?

От 15 години се боря с Френската федерация по тенис, за да помага на състезателите в инвалидни колички. Ние сме 300-400 души и подкрепата не е сложна. Проблемът е, че Федерацията за хора с увреждания отговаря за всички спортове за хора с увреждания и не иска да се откаже от нас. Ние сме чудесна реклама – играем на турнирите от Големия шлем, печелим олимпийски медали и се състезаваме в целия свят. Тя не харчи за нас пари, ние сме независими и в същото време й осигуряваме представителност в медиите. След много преговори, преди три години подписахме споразумение, което осигури подкрепа на четиримата най-добри тенистисти във Франция. Отпускат ни 55 000 евро – 20 000 за най-добрия, 15 000 за втория в ранглистата и по 10 000 на третия и четвъртия. През 2014 споразумението трябваше да бъде удължено, но засега това не се е случило. И е показателно за професионализма на работещите във федерацията. Явно правят нещата по задължение. Но Федерацията по тенис помага не само на нас. Има договор с Федерацията за хора с увреждания, отпуска средства за провеждане на турнири, помага с инвалидни колички...

Само финансова помощ ли получавате?

Не, преди четири месеца четиримата най-добри получихме достъп до „Ролан Гарос” и може да тренираме там, да ползваме фитнеса и физиотерапевтите. Имаме всички права като тенисистите без увреждания – Гаел Монфис, Жо-Вилфрид Цонга, Жил Симон и т.н. Проблемът е, че „Ролан Гарос” не е достъпен за инвалидни колички. Френският №1 Стефан Худе тренира там, защото може да ходи. За мен обаче това е проблем. И затова тренирам в най-големия спортен център в Париж, където са всички най-добри младежки национални представители. Базата е за 28 вида спорт. За мен достъпът е безплатен, но трябва да плащам за треньорите и екипа ми. „Ролан Гарос” е достъпен за зрители с инвалидни колички, но базата за тренировки през зимата е под земята. Има няколко стъпала, а няма асансьор. И всъщност няма достъп за инвалидни колички. Федерацията печели около 700 млн. евро от „Ролан Гарос” всяка година, а бюджетът й е някъде около 1 милиард евро...

Как откривате нови състезатели по тенис в инвалидни колички?

Има специална комисия, чиято задача е да развива тенис-веригите във Франция и да намира нови играчи. Бюджетът й обаче е прекалено малък. А трябва един човек, който да обикаля с колата си центровете за рехабилитация и болниците, който да минава веднъж годишно през тези бази и да обяснява на децата и на възрастните, че могат да играят тенис. Че този спорт ще им помогне да заживеят по-добре и да се забавляват. Че във всеки център може да бъдат доставени ракети и инвалидни колички, че има рехабилитатори, които ще да водят тренировките... За да се случи това са достатъчни само 4000 евро на месец. Но федерацията не го прави. Затова всички добри френски състезатели в инвалидни колички са играли преди да получат увреждането си.

Защо не се отпускат тези средства?

Какво е първото нещо, което трябва да се промени?

Тенисът в инвалидни колички трябва да се спортува от възможно най-много хора. Да има много състезания, ранглиста и т.н. След това да се вземат добрите и да се започнат тренировки с тях, за да станат много добри. Но трябва да се започне от най-ниското ниво. Целта е всеки човек с увреждане да знае, че може да спортува всичко, включително тенис. При това той ще се възстанови физически и психически, ще изгради нови връзки и ще се забавлява. Когато получих увреждането си и започнах да играя тенис нямах представа, че съществува такъв спорт. Играех в болничната стая, в рехабилитационния център, а след това в спортната зала. И чак след това ми казаха, че има тенис в инвалидни колички.

Как се чувстват тенисистите с увреждания на турнирите от Големия шлем?

Проблем ли е, че играете финала на малък корт, а не на централния?

Не, предпочитам малък корт с пълни трибуни за 5000 души, отколкото голям с 2000 души, който изглежда празен. По-важно е хората да знаят за нашите мачове, за да може да идват и да гледат.

Какво друго се промени, след като станахте №1?

Започнах да се появявам по-често по телевизията и в Интернет. Но това не е достатъчно, за да се работи по нов начин с децата. Имаме рехабилитационни центрове в цяла Франция, през които всяка година минават хиляди хора с нови травми. Аз прекарах десет месеца в такъв рехабилитационен център. Там ме научиха отново да се бръсна, да се грижа за себе си и да бъда независим. Обикновено това отнема няколко месеца. След първите две седмици там се започват тренировки по плуване, вдигане на тежести, тенис на маса, баскетбол... Защото спортът е най-добрият начин да бъдеш независим. За да движиш инвалидната си количка ти е нужна не само техника, но и сила. Когато влизаш в банята също ти трябва сила, за да се вдигнеш на ръцете си. И спортът ти помага да правиш тези неща. А когато за пръв път отидох на турнир по тенис видях, че всички състезатели с инвалидни колички нямат проблем да се облекат сами, да се обслужват. Дори тези, които бяха най-ниско в класирането. Те просто нямат избор. Ако две седмици след травмата те върнат в дома ти, просто нямаш шанс. Психическото възстановяване продължава по-дълго, но и за физическото е нужно време.

Лесно ли се играе тенис в инвалидна количка?

Не, това е най-трудният спорт в инвалидна количка. Наясно съм със спорта за хора с увреждания и съм убеден в това. Колоезденето за инвалиди е лесно. Баскетболът е по-труден, но може да му се наслаждаваш от първите секунди, дори и да се блъскаш в съотборниците си и да не стреляш точно. Но ако преди да получиш увреждане не си играл тенис, ще ти е много трудно през първите дни. Нужни са години, за да станеш добър. Трябва много техника, за да управляваш количката и едновременно с това да държиш ракета в ръка. Затова футболът е най-популярният спорт – защото всички може да ритат. Трябва ти само една топка и малко пространство, за да тичаш.

Кой е най-добрият начин хората с увреждания да бъдат част от обществото, а не да стоят встрани?

Включването им в обществото започва с развитие на масов спорт и чрез смесването им с останалите хора. И това важи не само за спорта, а за всичко. Преди три години основах асоциация, която организира пътувания за хора с увреждания, но задължително с участието на хора без увреждания. Те живеят заедно, спортуват заедно. Целта ми е да променя нагласите към инвалидите. Преди почивката хората не се познават, но още след закуската, преди да карат ски или да стигнат до парапланеризма, предразсъдъците отпадат. И се оказва, че неща, които изглеждат невъзможни, може да се осъществят. Следващата седмица ще летя с безмоторен самолет. Един клуб до Париж разработи специален модел за хора с увреждания. Ще го тествам и ако се окаже, че е добър, ще го включа в програмата ни. И това ще е следващото нещо, което ще правим. След това идва ред на скайдайвинга. А той ще е невероятен за хората с увреждания, които не усещат краката си. Изживяването ще е страхотно и ще е импулс за всеки. След всяко пътуване на асоциацията продължаваме да работим с участниците – помагаме им да си намерят работа, да си намерят хоби...

Как финансирате работата си?

Помагат ни много частни компании. От тази година ме подкрепят и Министерството на хората с увреждания, общината. Това са институции, които печелят доверието на хората.

Каква е следващата ви цел?

Да продължим да се развиваме. Да получим повече пари, за да осигурим продължение на работата ни с хората с увреждания. Искаме да наемем психолог, социален асистент, лекар и съветник за намиране на работа. Ще създадем професионален медико-социален пул. Искам да помогна и за развитието на центровете за рехабилитация в страната. Да показвам на хората, претърпели инцидент, че това не е краят на света и могат да правят неща, които преди това не са можели. Че може да си набавят адреналин, силен като електрошок. И мисля, че мога да го направя, защото го знам от собствен опит. Хората с увреждания могат да имат страхотен живот и да имат воля да търсят щастието, да спортуват, да работят, да бъдат част от обществото, да се чувстват полезни. Да имат семейства и приятели, да бъдат независими. Знам, че е потискащо да имаш увреждане, но в един момент трябва да приемеш този факт. Трябва да забравиш егоизма си и да се изправиш пред своите отговорности.