17 ноември 1993 година, стадион "Парк де Пренс". Минутата е 81-ва, а Франция и България играят при 1:1 в решителната последна квалификация за световното първенство в САЩ. Точката е достатъчна на домакините за класиране. Изправен до стената, българският селекционер Димитър Пенев хвърля последните си два коза. На мястото на Данчо Лечков в игра влиза нападателят на швейцарския "Аарау" Петър Александров. Едновременно с това Дани Боримиров заменя Цанко Цветанов. Минути по-късно цяла България ликува след една от най-великите победи в цялата ни история. Емо Костадинов забива онзи страховит гол. В радостта си прави феноменален спринт, а Петър Александров пръв успява да го повали на тревата. "България Днес" разговаря с двете златни смени от "Парк де Пренс", които връщат спомените си точно 22 години назад.
- Г-н Александров, живеете ли още с тръпката отпреди 22 години?
- В такива дни е хубаво да се сещаме за подобни мачове. Все още всичко от "Парк де Пренс" ми е пред очите. За мен така или иначе това е най-великият ми мач с националния отбор. Да победиш Франция на техния стадион, това са незабравими спомени. Жалко, че оттогава насам има все по-малко такива моменти, в които можем да изпитаме същата тръпка. Сега Франция преживява друга трагедия и трябва да сме солидарни с тях и да се стремим да помагаме.
- Вярвахте ли си преди големия мач, че може да сътворите чудото?
- Истината е, че имаше оптимизъм в отбора. Вече много от футболистите играеха в чужбина. Малко или много бяхме свикнали с този манталитет, че можем да спечелим във всеки един мач. Обстановката преди решителния сблъсък не беше така тягостна, изобщо не бяхме притеснени. Разсъждавахме съвсем спокойно.
- С кого бяхте в една стая?
- С Боби Михайлов. По онова време беше излязъл един голям хит на Браян Адамс и непрекъснато го слушахме в стаята и се надъхвахме с песента. Бяха ни уредили да спим в един от най-луксозните хотели в Париж - "Версай". Може би всичко това допринесе за този успех.
- Помните ли 80-ата минута на мача, когато Димитър Пенев ви повика от пейката, за да влизате на терена и да обръщате мача?
- Да. Тъй като резултатът цяло второ полувреме се задържаше 1:1, очаквах да се направят нападателни смени и да търсим още едно попадение. Димитър Пенев повика мен и Борката (Даниел Боримиров Ц бел. авт.) и ни каза: "Влизате и вкарвате гол!" Е, двамата не успяхме, но важното е, че като отбор се справихме. Постигнахме голямата си мечта да се класираме в САЩ. За мен това беше мачът на кариерата ми.
- Какво точно изпитахте, когато видяхте как шутът на Емо Костадинов влиза в мрежата?
- И сега като се сетя дори, ме побиват тръпки по цялото тяло. Аз бях един от първите, който успя да догони Емил след гола. Той беше голям бързак, но сигурно защото бях влязъл като смяна и имах повече сили, го настигнах и го съборих на тревата. После целият отбор се скупчи върху нас.
- Какво се случи след това?
- Най-ясно помня момента, в който съдията от Шотландия Лесли Мотръм свири последния сигнал. По онова време нямаше големи продължения. "Парк де Пренс" беше уникално тих. Само в едно единствено малко ъгълче имаше групичка българи, които се радваха бурно с нас.
- Кога премина еуфорията?
- Малко по-късно в хотела осъзнахме наистина какво се е случило. Знаехме, че вече сме в Америка и предстоят още добри дни за българския футбол.
- Как отпразнувахте триумфа?
- Типично по български. Първо бяхме на вечеря в хотела, а след това излязохме из Париж. Боби помогна много, за да влезем в дискотеката. Извадихме късмет, че бодигардовете на входа не бяха французи, а мароканци и може би затова ни пуснаха. Вътре имаше изпълнения на певеца Принс. Сред гостите бе и дъщерята на световноизвестния италиански дизайнер Лучано Бенетон. Всички ни поздравяваха за класирането. Ние умеехме и да се забавляваме, при Димитър Пенев бе по-свободен режимът. Но ние все пак бяхме професионалисти, знаехме докъде можем. Това беше нашата рецепта за успеха.
- Защо сега живеем само със спомените, а националният ни отбор е на дъното?
- Като гледах баража на унгарците, през цялото време си мислех за нашия отбор. Играеха пред пълен стадион, целият свят ги гледа, те също от доста време не бяха се класирали никъде, а сега успяха. Наблюдавах ги и се надявах и ние след няколко години да изживеем отново тази емоция. Хората, които сме свързани с футбола, трябва да помагаме, а не да пречим. Нека да се съюзим, кой с каквото може да помага. 22 години не е малко време, за да живеем само със спомените. След това имаше някои проблясъци, но съвсем малки. Сега единствено волейболът ни радва.
Добромир ДОБРЕВ, "България днес"
Последвайте каналите ни в:
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)