Синдикален бунт изхвърля Караньотов от спорта

Бившият лекоатлет Ивайло Караньотов със сигурност има безкрайно много истории в живота си, по който може да бъде написана книга или пък направен филм. За сметка на това интересът към него е най-вече заради брака му със секссимвола на българското кино Аня Пенчева и сина им Ангел - съвсем доскоро един от най-добрите ни състезатели по мотоциклетизъм.
А Ивайло бе една от големите надежди на българската лека атлетика преди години. Безспорен талант, който - поне според специалистите, не успя да покаже докрай възможностите си в спринтовете на 60, 100 и 200 метра.

Въпреки това неговото име все още стои в листата на вечните рекордьори като част от щафетата ни 4x100 за мъже (38,99 сек). Върхът е от олимпийските игри в Москва през 1980 г. Там заедно с Павел Павлов, Владимир Иванов и Петър Петров (бронзов медалист в руската столица на 100 м) записа най-доброто класиране на наш квартет в историята - шесто място. Караньотов си спомня, че за успеха си тогава


са дадени
между 3000
и 4000 лева


на всеки от четиримата.
За него е много ценен и друг рекорд, този на 60 м в зала за юноши старша възраст – 6,70 сек., който също е ненадминат до днес.
Ивайло се похвали, че ровейки в старите си вещи скоро, е намерил палката на нашата щафета от състезанието в Москва. Решил да я дари на Музея на спорта. Ето я и историята на палката.
Караньотов, който е на трети пост, по случайност видял къде е попаднала палката, която Петър Петров (четвъртият пост) е дал на съдията. Веднага му хрумнало да си я вземе, но не смятал да пита за разрешение домакините, а издебнал съдиите и бръкнал в коша, където била хвърлена. Просто искал да си я запази за спомен. Въпреки това Ивайло не бил сигурен, че ще успее да си я донесе у нас, защото тогава им проверявали багажа на влизане и излизане от „Лужники”.
Всичко минало благополучно и така историческата палка почти 35 години си стояла в багажа с другите му спортни атрибути.
„Трябва да призная, че


доста треперих,
докато се
отдалеча
от стадиона


Бях забравил за нея толкова години, докато наскоро не потърсих нещо и я видях. Смятам, че нейното място е в музея. Точно такива палки вече не се използват в атлетиката. Пък и тя е част от един от най-големите успехи на мъжкия ни спринт”, казва Ивайло.
Като познавач той обяснява, че наистина сегашните палки са по-добри, но простата на пръв поглед обикновена дървена палка, всъщност е направена доста добре. Дървото е издълбано отвътре и шлайфано отвън и това я прави много лека.
Въпреки, че е част от най-добрата българска щафета, Ивайло е реалист и казва, че точно този квартет не е бил най-добрият. На олимпийските игри в Москва през 1980 г. можели да станат в най-добрия случай пети, но не повече. Бившият национал е категоричен, че отборът ни на европейското в Прага две години по-рано - през 1978-а, е бил много по-бърз. В нея му е бил даден първи пост, защото стартът му бил много добър. Всичко вървяло отлично и вече се виждал, че предава с първите, но …


палката се
закача в
кантовете
на гащетата му


и… отлита в публиката. От яд и ужас Ивайло се чуди какво да направи - би я взел и продължил, ако е паднала до него, но в случая няма как. Все пак стигнал до следващия пост - Владимир Иванов. „Искаше ми се да пипна Владо с ръка и той да продължи, че поне да ни измерят времето, но не можеше нищо да се направи. Ако късметът ни бе обърнал гръб, сега рекордът ни щеше да е много по-добър като време.”
Изненадващо, но кариерата на 22-годишния обещаващ спринтьор приключва твърде бързо. Неспокойната му и може би бунтовна същност се осмелява да се опълчи на статуквото в онези здрави комунистически години. Самият Ивайло признава, че не си е давал сметка тогава с какво се е захванал. На събрание на атлетическата общност той нарушава дневния ред и предлага да се направи синдикат на спортистите, който да ги защитава. Искал парите от турнирите да се дават на атлетите.
Това хвърля в смут останалите треньори и състезатели, които не посмели да го подкрепят. След години някои си признали, че


от страх дори
са го предали


Резултатът е, че състезателните права на Ивайло Караньотов са спрени завинаги и с кариерата му е свършено. "Преди години се обадих на един от треньорите ми в ЦСКА да се видим, защото него дълго време го нямаше в България. Отказа ми. Каза, че го е срам, защото ме е предал преди 33 години и колкото и да настоявах, че вече съм забравил тези неща, не дойде. А когато ровех за палката, намерих и речта си от това събрание и се замислих, че дори не съм си представял какво е можело да се случи с мен. Тогавашните шефове на спорта не пропуснаха да ме заплашват да се откажа от намеренията си, но не го направих. Груйо Юруков (председател на БСФС) ми каза, че ще ме смаже като мравка, ако иска. Мисля, че съм се разминал с най-лекото, като ме изхвърлиха от спорта", преценява шестият от олимпиадата.
Караньотов единствен от олимпийския ни отбор не отишъл на награждаването на медалистите и призьорите при Тодор Живков, заради антикомунистическата си нагласа. Получил орден, както другите, който също стои в коша със спортните му спомени.
Признава, че идеята му за синдикат на спортистите не била много изчистена. Предложението било по-скоро реакция срещу несправедливостите, като тази в отношението към елитните състезатели. „Аз лично бях адски недоволен от треньорите към нас. Тогава ни третираха, като че ли сме тяхна собственост. Исках да се чува и нашето мнение. Ние се забравяхме от стоене по лагери. Не е нормално 300 от 365 дни в годината да съм някъде си. Другото, което тогава ми се струваше адски несправедливо, бе, че след международни турнири


парите ги
прибираха
треньорите
или водачите


на отборите. После уж ги били давали на федерацията, която трябвало да ни ги разпредели. Е, то се видя колко е било честно. Дори комунистическата власт наказа със затвор тогавашния шеф на федерацията Николов. Мотивът бе формулиран като незаконни валутни операции, но едва ли е било само за това”, е мнението на бившия атлет.
Всъщност синдикалната идея е заимствана от на троен скок – легендарния Виктор Санеев, с когото имал честта да се познава. Според Ивайло вероятно и заради бунтарския дух на съветския ас той е бил „смачкан” на олимпийските игри в Москва, където бе лишен от нова титла в дисциплината (тогава измерването бе доста субективно в хоризонталните скокове и на практика е възможно постижението да се манипулира).
Другото му голямо приятелство със спортист е също със съветска - легенда Валерий Борзов. „Още на дебюта ми на голямо първенство, на европейското в зала в Сан Себастиян (Ивайло още е юноша, но се състезава при мъжете), именно Борзов ми подаде ръка и ми вдъхна кураж преди старта. Бях толкова притеснен, а той ми помогна да се оправя в обстановката. Показа ми къде се загрява, светна ме и за други дребни неща, които обаче са много важни за дебютант на голямо състезание”, помни за цял живот Ивайло.
Според него с това наказание може би животът му се е развил по-добре. За разлика от много от големите ни атлети, които трудно се ориентират в живота след спортната си кариера, на Ивайло се наложило да направи този избор много по-лесно. „Страстта ми към автомобилите ме насочи към много интересно занимание. По онова време нямаше сервизи за боядисване на по-скъпите коли. Основен недостатък на тази дейност бе, че автомобилите не се обезпрашаваха - в града това бе почти невъзможно. За да се получи добра работа, често пъти карах колите в полето до Елин Пелин, където сега е голф игрището. Боядисвал съм и през нощта. После се захванах и с други неща", признава Ивайло Караньотов. Какви - вижте сами.



"Балканче" от първи клас го пали по моторите


За Ивайло се разказват легенди, като част от тях са за рекордни преминавания с мотор разстоянията до околовръстното на София (за 7 мин) и за 37 до Ихтиман. За сегашните маниаци тези времена са смешни. Началото на любовта на Караньотов към моторите също е доста любопитна.
„Бях доста луда глава от малък - отгръща тази страница от живота си нашият герой. - Връзката ми с моторите обаче бе случайна. Вероятно нещо ме е карало да търся именно тези емоции и съдбата ме срещна с тях още като първокласник. В съседния двор стоеше едно "Балканче", което често гледах през пролуката на оградата. Беше ясно, че никой не го използва и е изоставено. Събрах смелост и някакви пари, отидох при собственика и го убедих да ми го продаде. Взех го за 25 лена, после с помощта на баща ми успях да го поправя. Но не очаквах дори да запали. Бях малък, а тогава моторите не тръгваха лесно. Трябваше ти силен крак да натисне. Е, успях да го запаля още от първия път и потеглих".
Родителите на Караньотов имали доста проблеми с катаджиите заради неговата тръпка. Затова пък било истинско шоу, когато скачал с него в двора.
"Засилвах го и през една платформа се получаваше голяма каскада - е, за един първокласник, разбира се. За мен това бе голяма работа, но пък тази страст така ми влезе в кръвта, че и до днес ме тресе”, признава любителят на екстремните преживявания.
Ивайло предаде тази своя любов и на сина си Ангел, който за кратко време постигна невероятно развитие. Караньотов-младши е 4 пъти шампион на Европа в супермото, 2 пъти втори на Стария континент в отборното класиране, а най-големият му успех безспорно е 7-ото място на световно първенство. Това е и досега най-доброто българско представяне в тази категория.

Спасил се с ловна пушка от бригада на братя Илиеви


За трудното си начало в бизнеса Ивайло си спомня със сериозните проблеми, които е имал с така наречените "мутри". Случката е в сегашното му заведение и автокъща в София – „Пожарната”.
„Още не бяхме довършили сградата и се забавлявах, като стрелях с ловна пушка в пясъка на терасата. Преди това имах инцидент с Георги Илиев. Бях му ударил колата на кръстовище и ме заплаши, макар че му предложих всички варианти - да я поправя, да платя, да му купя нова, но не склони на нито един. Прати биячите си при мен да ме плашат и да ми вземат бизнеса. Нямаше какво да правя освен да си подготвя защитна стратегия - възкресява събитията Караньотов. - Видях, че двама от неговите хора тръгнаха да влизат в сградата и насочих пушката, която бе заредена с най-дребните патрони . за пернат дивеч. Уцелих го няколко пъти по задника. Уплаши се и с другия тръгнаха да се прибират в автомобила. Да, но долу ме чакаха много коли. И докато още се чудят как да реагират, почнах да стрелям и по тях. Не знам дали съм ги стреснал сериозно или не са имали заповед да отвърнат на гърмежите, но изненадващо си тръгнаха. През това време успях да се посъветвам с други хора, които ми казаха веднага да се изнасям от София, а през това време те ще се опитат да оправят нещата".
Наложило се няколко месеца да се крие в семейната вила на Юндола, за която тогава не се знаело. Имал ятак, който го снабдяваше с храна. Оцелял няколко месеца, като през това време братът на Георги Илиев - Васил, бил убит. Това свалило напрежението върху Караньотов.
"След време попаднах на едно тържество, където бе и Жоро Илиев. Видя ме и заклати глава, а точните му думи бяха: „Знам те аз тебе кой си. За теб казват, че сам си си бригада”, връща дните назад Ивайло с усмивка, макар че тогава никак не е било весело.
„Тогава просто нямаше държава и всеки си правеше каквото си иска”, заключава той.


ГЕОРГИ ДЕЛЧЕВ, специално за "Меридиан Мач"