Валентин Йорданов е един от най-титулуваните ни борци. Той е 7 пъти световен и 7 пъти европейски шампион, а за финал на великата си кариера печели златото от Олимпиадата в Атланта. Шефът на родната борба е поредният герой в кампанията на "Стандарт" - "Спортните Чудеса на България"
Вальо, олимпийската ти титла в Атланта беше една от най-чаканите. Имаше ли моменти, в които си мислел, че може да завършиш кариерата си без това отличие?
- Освен тази титла аз имам доста други медали от световни и европейски първенства, бронз от Игрите в Барселона през 1992 г. Някак си бях уверен, че ще стана олимпийски шампион. Напрежението в Атланта беше огромно. Бях си внушил, че на четни години не ми върви. Каръка го счупих преди това - през 1994 г., когато станах световен шампион, но все пак имах известно притеснение. Важното е, че всичко приключи щастливо.
- Сещаш ли се за нещо любопитно в Атланта?
- Има много неща, някои ги помня, на други не съм им обърнал особено внимание. Основните ми съперници ги бях побеждавал неведнъж. Затова и нямаше от какво да се страхувам. Напрежението беше най-вече преди финала. Спомням си, че хора от нашата делегация се опитваха да ме разсеят по всякакъв начин. Разказваха ми вицове и забавни истории.
- Как отпразнува титлата и каква премия получи за нея?
- Премиите тогава не бяха високи. 1500-3000 лв. на старите пари. След 90-та година наградният фонд се качи благодарение на наши спонсори. Знаете, че дълги години Гриша Ганчев беше президент на борбата. Той беше една от причините да се върна. Премии не искам да коментирам, мен ми хареса, че има уважение.
- Как отпразнувахте титлата?
- В олимпийското село. Каквото имаше, извадихме, събра се отборът. Почерпихме се скромно. Имаше много обаждания. Изпратиха ми доста поздравления, което ми направи добро впечатление.
- Имаш много отличия, включително "Спортист номер 1 на България" и орден "Стара планина". Пазиш ли си наградите и кои са ти най-скъпите?
- Всички награди са ми скъпи. Имам и ордени преди 1989-а г., пазя си ги. Тогава материалните облаги не бяха на преден план. Една от най-ценните ми титли е световната от 1983 г., защото е първата. Най-значима е олимпийската, с която приключих кариерата си. За всеки един от успехите си съм дал много пот, много труд, близо 200 дни съм бил отделно от семейството ми. Трудно беше да влезеш в категорията, трябваше да сваляш килограми. Сега всички искат да успеят по бързия начин.
- Когато се заговори, че ще изключват борбата от олимпийското движение, каза, че ще си върнеш медала от Атланта?
- Пазя всичко, с изключение на олимпийския медал, добре ме подсети. Пратих го, защото не бях съгласен с това решение борбата да отпадне. Има страни, където тя е религия.
- Не ти ли го върнаха след това?
- (Усмихва се) Ще запазя отговора за себе си.
- Спомняш ли си големите конкуренти?
- Още от ранните години бях убедителен. При мъжете заварих Нермедин Салимов, който има бронз от олимпиадата в Москва, европейски шампион преди това. Димитър Филипов, трети в света. Доста сериозна конкуренция. Но със самото стъпване в мъжкия национален отбор накарах всички да се съобразяват с мен. След няма и две години бях титуляр. 1980 г. бях готов вече да вляза в категорията, но Салимов беше по-титулуван. Следващата вече го изместих.
- Какво да очакваме от олимпиадата в Рио?
- Смятам, че поне 5-6 души са потенциални медалисти. Може да не е борбата, но мисля, че два-три медала ще спечелим.
- Как се запали по борбата?
- Брат ми, който е пет години по-голям, пръв започна да тренира. В нашето село Сандрово всяко момче влизаше в залата по борба. Заличката е много малка, но се събирахме по 20-30 деца. Станахме шампиони на областта, тогава беше окръг. Участвахме на републиканското. Няколко състезатели станаха шампиони на България в различни възрасти. Така започнах, после ме забелязаха от спортното училище в Русе.
- А от ЦСКА как те забелязаха?
- Вече бях шампион на България в няколко възрасти. Тогава треньорите обикаляха и търсеха таланти. Ако си бях останал в селото, сега нямаше да съм този Валентин Йорданов, който всички познават. Изкарах казармата в ЦСКА и останах там до 1990 г. От 1992-ра се състезавах за "Литекс", макар че тренирах в Америка.
- Замислял ли си се какъв щеше да станеш, ако не беше борбата?
- Много пъти съм си задавал този въпрос. Сигурно щях да си остана в нашия край. Може би щях да се занимавам с някакъв бизнес. Едно е сигурно - животът ми щеше да е по-спокоен.
- Бил си добър футболист?
- Отдаваше ми се. Даже на стари години още ритам с приятели. В училище играех футбол, хандбал и борба. И в трите спорта ми вървеше. Спомням си, че като малък тичах да гоня топките на батковците зад вратата. Беше страхотно удоволствие. Гордея се с успехите на всичките ни спортисти, не само с борците.
- Синът ти Янчо беше тръгнал по твоите стъпки, с какво се занимава в момента?
- Бореше се доста години, но като съвременните деца му се видя много трудно и се отказа рано. В момента е треньор.
- Какво е мнението ти за инициативата на в. "Стандарт"?
- Младите трябва да познават историята на спорта и идолите. Ние трябва да сме пример за тях и ще е хубаво, ако "Стандарт" ги накара да тръгнат по нашите стъпки.
Снимка: Булфото
Последвайте каналите ни в:
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)