)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
&format=webp)
Това беше епичен сблъсък. Преди 40 г. на 30 октомври Мохамед Али и Джордж Форман се изправят един срещу друг в Киншаса в тогавашен Заир, сега Конго. Това е мачът на века. В срещата, известна като Битката в джунглата (Rumble in the Jungle), Джордж Форман изпитва най-ужасната загуба в живота си – нокаут в 8-ия рунд. Сега той е на 65 г. и е добре. За разлика от Али, който е измъчван от болестта Паркинсон и трудно говори.
- Какво правите на 30 октомври?
- Преди мразех този ден много. Но сега е различно. Празнувам го. С Мохамед Али, разбира се. Така планирам. Искам да съм с него във Финикс и да прекараме деня заедно. Да го видя очи в очи, да запалим свещ, да ядем торта. Разбира се, ще гледаме и мача.
- И може да гледате спокойно как той ви бие?
- Сега вече, да. Вече не ме боли от това. Нямам кошмари. Години наред се събуждах, бях потен, бях полудял. Този мач ме вкара в сериозна депресия, загубих самооценката, достойнството, гордостта си. Често плачех. Това е най-лошото преживяване в целия ми живот. Но беше (смее се). Осъзнах, че Али нямаше как да падне. Дори и да го бях направил, хората щяха да казват, че не съм го бил. Никой нямаше да каже, че той е загубил, защото всички го обичаха. Аз намерих моя мир.
- Наистина?
- Повярвайте ми. Нямам проблем, когато хората ме питат: „Мислиш ли, че загуби наистина?” Казвам им: „Вижте снимките, на които Али се надвесва над мен. Това е доказателство”. Винаги съм искал реванш. Пропуснах шанс да го бия така, че да не забрави цял живот. Но той никога не ми даде шанс. Когато гледам филма, всеки път си мисля, че сега ще спечеля (смее се).
- Говорите за спечелилия Оскар документален филм The Rumble in the Jungle.
- Да. Гледам го често с младежи, за да ги вдъхновя да се боксират. Да им покажа, че не трябва да се предават, независимо колко дълбоко са паднали. Загубата от Али е най-голямото унижение в живота ми. Никога не съм вярвал, че ще загубя.
- Защото сте мислили, че сте най-великият?
- Ей, бях на 25, той беше 7 г. по-стар. Бях шампион, непобеждаван в 40 мача, 37 спечелих с нокаут. Нокаутирах Джо Фрейзър и Кен Нортън във втория рунд. Али беше падал и от двамата или побеждавал само по точки. Бях фаворит. Мислех, че до третия рунд ще го приключа. Преди мача се молех да не го убия. Но след това загубих. Не можах да разбера как. Вкарах му удари, с които бих нокаутирал всеки друг, но нямаха ефект срещу него. Беше мистерия. Дълго време се опитвах да си търся извинения. Изненада ме много. Биех, биех и биех, но той не показваше никаква емоция. Само ме дразнеше. „Това ли е всичко? Биеш се като женичка, удряш като момиче”, така ми шепнеше в ухото. По едно време изчезна не само ума ми, но и силата. И изведнъж той ме удари отникъде, видях само звезди.
- А 40 000 души на трибуните викаха „Али, убий го!”
- Не ме вълнуваше. Колкото повече викат за него, толкова по-хубаво щеше да е, когато го нокаутирам. Така си мислех.
- Какво си мислите сега, ако някой ви викне „Али, бумайе!”?
- Звучи ми като романтична песен. Харесва ми днес, това е част от живота ми. Радвам се, че всичко това се случи на мен, а не на друг. Когато някой спомене Али, дори и след 100 г., ще говорят и за Форман. Радвам се, че той ме би. Честно и почтено. Всичко, което съм постигнал сега, дължа на тази загуба. Тя ме направи различен човек. Али спечели, а той ми е приятел за цял живот.
- Ходили ли сте пак в Заир?
- Да, през 1978, 4 г. след мача. Тогава не бях боксьор, а свещеник. Една от първите си проповеди проведох точно на стадиона, където изпитах най-ужасните си моменти. Не е ли лудост това?
- Кога срещнахте Али за последно?
- Преди 2 г., на церемонията за 70-ия му рожден ден. Бях в Лас Вегас, на неговата маса. Оттогава си говоря с дъщерите му. Болестта му е много лоша. Когато го видите днес, ще се уплашите колко ужасно изглежда. А когато му кажете „довиждане”, се страхувате, че това ще е последният път, в който ще го видите. Но на следващия ден той се събужда и е добре. Това е постоянно падане и ставане. Ужасно. Знам, че Али не обича нищо повече от живота. И се бори постоянно.
- Наскоро се появиха слухове, че не може да говори.
- Говорим редовно с него. Най-често рано сутрин, когато тъкмо се е наспал и все още е силен. Но след това силите го напускат и му е трудно да говори.
- Не ви ли натъжава това?
- Всеки ден се моля за него. Обичам го. Той е братът, който никога не съм имал. Но знаете ли – Втората световна война е създала толкова герои. Някои с липсваща ръка, други без крак или с тежки травми. Тези неща са символ за нещо специално. Не ги съжалявате, а им се възхищавате за това, което са направили, и как са успели да оцелеят в такива ужасни времена. Те също не искат съжаление. Същото е и при Мохамед. Той води тежка битка. Но ние му се възхищаваме, не го съжаляваме. Той не би искал.
- Струва ли си човек да е герой?
- Героите винаги имат рани. Ако вярваш в доброто, вървиш напред независимо какво се случва. Никой не може да те спре. Но има и жертви. Човек, който никога не се предава, е герой за мен. Без герои светът никога няма да стане по-добър. Имаме нужда от тях независимо от загубите. Той е отхвърлил собственото си възражение. Направил е всичко доброволно. Вярата му в доброто го е направила такъв, какъвто е днес. Али е най-великият.
- За вас?
- Да. Видяхте го на игрите в Аталанта през 1996 как му светнаха очите. Не му пукаше какво мислят хората за него. Винаги е бил такъв. Един сигурен в себе си мъж, който върви по своя път. Гордея се с него. Въпреки че трудно говори и не се появява вече в публичното пространство, той е в сърцата и спомените на много хора. Заради това което е направил, искам да има Ден на Мохамед Али в САЩ. Най-добре ще е да е на неговия рожден ден.
Гунар Майнхардт, „Ди Велт”
Превод: 7 дни спорт
- Какво правите на 30 октомври?
- Преди мразех този ден много. Но сега е различно. Празнувам го. С Мохамед Али, разбира се. Така планирам. Искам да съм с него във Финикс и да прекараме деня заедно. Да го видя очи в очи, да запалим свещ, да ядем торта. Разбира се, ще гледаме и мача.
- И може да гледате спокойно как той ви бие?
- Сега вече, да. Вече не ме боли от това. Нямам кошмари. Години наред се събуждах, бях потен, бях полудял. Този мач ме вкара в сериозна депресия, загубих самооценката, достойнството, гордостта си. Често плачех. Това е най-лошото преживяване в целия ми живот. Но беше (смее се). Осъзнах, че Али нямаше как да падне. Дори и да го бях направил, хората щяха да казват, че не съм го бил. Никой нямаше да каже, че той е загубил, защото всички го обичаха. Аз намерих моя мир.
- Наистина?
- Повярвайте ми. Нямам проблем, когато хората ме питат: „Мислиш ли, че загуби наистина?” Казвам им: „Вижте снимките, на които Али се надвесва над мен. Това е доказателство”. Винаги съм искал реванш. Пропуснах шанс да го бия така, че да не забрави цял живот. Но той никога не ми даде шанс. Когато гледам филма, всеки път си мисля, че сега ще спечеля (смее се).
- Говорите за спечелилия Оскар документален филм The Rumble in the Jungle.
- Да. Гледам го често с младежи, за да ги вдъхновя да се боксират. Да им покажа, че не трябва да се предават, независимо колко дълбоко са паднали. Загубата от Али е най-голямото унижение в живота ми. Никога не съм вярвал, че ще загубя.
- Защото сте мислили, че сте най-великият?
- Ей, бях на 25, той беше 7 г. по-стар. Бях шампион, непобеждаван в 40 мача, 37 спечелих с нокаут. Нокаутирах Джо Фрейзър и Кен Нортън във втория рунд. Али беше падал и от двамата или побеждавал само по точки. Бях фаворит. Мислех, че до третия рунд ще го приключа. Преди мача се молех да не го убия. Но след това загубих. Не можах да разбера как. Вкарах му удари, с които бих нокаутирал всеки друг, но нямаха ефект срещу него. Беше мистерия. Дълго време се опитвах да си търся извинения. Изненада ме много. Биех, биех и биех, но той не показваше никаква емоция. Само ме дразнеше. „Това ли е всичко? Биеш се като женичка, удряш като момиче”, така ми шепнеше в ухото. По едно време изчезна не само ума ми, но и силата. И изведнъж той ме удари отникъде, видях само звезди.
- А 40 000 души на трибуните викаха „Али, убий го!”
- Не ме вълнуваше. Колкото повече викат за него, толкова по-хубаво щеше да е, когато го нокаутирам. Така си мислех.
- Какво си мислите сега, ако някой ви викне „Али, бумайе!”?
- Звучи ми като романтична песен. Харесва ми днес, това е част от живота ми. Радвам се, че всичко това се случи на мен, а не на друг. Когато някой спомене Али, дори и след 100 г., ще говорят и за Форман. Радвам се, че той ме би. Честно и почтено. Всичко, което съм постигнал сега, дължа на тази загуба. Тя ме направи различен човек. Али спечели, а той ми е приятел за цял живот.
- Ходили ли сте пак в Заир?
- Да, през 1978, 4 г. след мача. Тогава не бях боксьор, а свещеник. Една от първите си проповеди проведох точно на стадиона, където изпитах най-ужасните си моменти. Не е ли лудост това?
- Кога срещнахте Али за последно?
- Преди 2 г., на церемонията за 70-ия му рожден ден. Бях в Лас Вегас, на неговата маса. Оттогава си говоря с дъщерите му. Болестта му е много лоша. Когато го видите днес, ще се уплашите колко ужасно изглежда. А когато му кажете „довиждане”, се страхувате, че това ще е последният път, в който ще го видите. Но на следващия ден той се събужда и е добре. Това е постоянно падане и ставане. Ужасно. Знам, че Али не обича нищо повече от живота. И се бори постоянно.
- Наскоро се появиха слухове, че не може да говори.
- Говорим редовно с него. Най-често рано сутрин, когато тъкмо се е наспал и все още е силен. Но след това силите го напускат и му е трудно да говори.
- Не ви ли натъжава това?
- Всеки ден се моля за него. Обичам го. Той е братът, който никога не съм имал. Но знаете ли – Втората световна война е създала толкова герои. Някои с липсваща ръка, други без крак или с тежки травми. Тези неща са символ за нещо специално. Не ги съжалявате, а им се възхищавате за това, което са направили, и как са успели да оцелеят в такива ужасни времена. Те също не искат съжаление. Същото е и при Мохамед. Той води тежка битка. Но ние му се възхищаваме, не го съжаляваме. Той не би искал.
- Струва ли си човек да е герой?
- Героите винаги имат рани. Ако вярваш в доброто, вървиш напред независимо какво се случва. Никой не може да те спре. Но има и жертви. Човек, който никога не се предава, е герой за мен. Без герои светът никога няма да стане по-добър. Имаме нужда от тях независимо от загубите. Той е отхвърлил собственото си възражение. Направил е всичко доброволно. Вярата му в доброто го е направила такъв, какъвто е днес. Али е най-великият.
- За вас?
- Да. Видяхте го на игрите в Аталанта през 1996 как му светнаха очите. Не му пукаше какво мислят хората за него. Винаги е бил такъв. Един сигурен в себе си мъж, който върви по своя път. Гордея се с него. Въпреки че трудно говори и не се появява вече в публичното пространство, той е в сърцата и спомените на много хора. Заради това което е направил, искам да има Ден на Мохамед Али в САЩ. Най-добре ще е да е на неговия рожден ден.
Гунар Майнхардт, „Ди Велт”
Превод: 7 дни спорт
Последвайте каналите ни в:
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)