Голбалът работи за някогашната си слава

  „Ако не тренирам два дни, не се събирам в кожата си. Спортувам от малък и обичам да се движа. Когато няма зала се измъчвам, защото години наред тренирам в четвъртък и в неделя. Благодарение на голбала мога спокойно да си сложа маската на очите и да се разхождам край игрището без да блъскам колегите. Надявам се, че много скоро и момичетата, които тренирам, ще се научат на същото.”

Това са думи на треньора на женския отбор по голбал към спортен клуб „Витоша” Веселин Кушнеренков. Веселин е с 90 процента увредено зрение и е част от мъжкия отбор на „Витоша”. Тренира женския тим и е врял и кипял като състезател. Зад гърба си има едно световно първенство – през 2003 година в Канада. Нарича представянето там „катастрофално” – отборът завършва на 23-то място от 25 участници. Причината за „катастрофата” е проста. До 1991 година голбалът в България се развива на високи обороти. В страната има национален шампионат с две групи от по 10 отбора. Най-добрите състезатели дори правят своя дебют на параолимпийските игри в Сеул през 1988 и заемат 10 място от 14 участници. Държавата отпуска достатъчно средства, но след политическата промяна финансирането спира. Спира и развитието на спорта. Затова през 2001 година, когато заедно с Иван Янев Веселин основава клуб „Витоша” и подновява тренировките, старата методология се оказва губеща. Треньор на тима е участникът в Сеул ’88 Никола Захариев, но в Канада става ясно, че е нужна кардинална промяна. Затова Захариев променя стратегията на една от почивките и казва на Веселин как да пази по по-съвременен начин. Веселин е участвал и на четири европейски първенства. Най-доброто му представяне е през 2009 година в Португалия, където взима бронзов медал в група C. През 2010 в Дания отборът пада със златен гол в мача за влизане в група А. Това е и най-доброто постижение на българския голбал. А днес между новото поколение играчи и старото пак има пропаст. На последното национално първенство участват четири мъжки и три женски отбора. Клуб „Витоша”, разбира се, се класира на първо място. „Ще се състезавам още една година, - казва Веселин. - След това ще се откажа, защото спортът ни е уморителен и много интензивен. В рамките на 10 секунди има лягане, ставане, хвърляне на топката. А понякога оспорваните мачове продължават по час и 20 минути при чисто игрово време на полувреме 12 минути. Освен физическа сила и издържливост спортът изисква и гъвкавост.”

Веселин е решен да остане в голбала като треньор, въпреки че пречките са много. Женският отбор на клуб „Витоша” например тренира в залата на Биологическия факултет на балатум и на игрище без врати, тъй като няма къде да бъдат складирани. Трудно се намират състезателки, защото повечето от децата с нарушено зрение учат в масови училища и много рядко някой ги насърчава да портуват. „В училищата наблягат на образованието, а спортно-техническите умения остават на заден план, - казва Веселин. - А един човек с нулево зрение трябва да развива чувството си за ориентация. Голбалът е най-подходящ за това.” Според състезателките му Стефани, Стела, Силвия и Гергана голбалът учи на работа в екип, развива двигателната култура и издържливостта. За съжаление Международната федерация за слепи хора IBSA не разрешава в състезанията да участват и зрящи и заниманията им са обречени на изолация. Освен това в спорта няма реклама и пари... Момичетата на Веселин тренират активно от една година. Голбалът е част от живота им, също както и за треньора им. Помагат им Съюзът на слепите в България и Параолимпийската асоциация. Състезанията са малко – две в България и по 2-3 в чужбина – в Босна, Гърция, Сърбия. Отборът се придвижва с автобус на Съюза на слепите, а организаторите поемат останалите разноски. Когато държавата няма пари да плати за шест играча, в отобра остават пет... „Където и да отидем сме най-зле облечени и разполагаме с най-малко средства, - казва Веселин. - Винаги избираме най-евтините оферти за екипи.” А само за тиксо, с което се маркира теренът, отиват по 1000 лева на година. Една маска струва 36 ерво, една топка – 50 евро. Въпреки това Веселин и момичетата му не се отказват. Голбалът им помага да гледат позитивно на живота и се надяват, че ще му върнат някогашната слава. За начало планират срещи с мъжкия тим на „Витоша”. След това трябва да дойдат и победите в чужбина, а защо не и на параолимпийски игри.