"Черната котка" Италия

Смята се, че българите и италианците сме много близки като характер и манталитет народи. Във волейбола не е така. Там италианците се превръщат в ахилесовата ни пета. Като орисани сме - все ни спъват по пътя към медалите. Последното жестоко доказателство дойде от финалите на европейското първенство, проведено в Полша и Дания. До влизането във финалната четворката националният ни отбор бе безупречен. Обърна домакина Полша от 2:0 до 2:3. После победи безапелационно трънливия съперник Германия. И така го докара да полуфинал с Италия. 
Адзурите изглеждаха приемлив за нас отбор. Не са нито мощната Русия, нито непредвидимият млад тим на Сърбия. Много от звездите на нашия отбор - Цецо Соколов, Виктор Йосифов, Светослав Гоцев, Вальо Братоев, Николай Николов, играят или само преди сезон-два са играли в Италия и стилът на адзурите им е добре познат. Треньорът Камило Плачи също е италианец. Мениджърът на националите Владо Николов години наред играеше на Апенините. 
Иначе казано - точно италианците по никакъв начин не би трябвало да са голяма загадка за нас. Но пак ни победиха. Така, както го направиха месеци по-рано на полуфинала на Световната лига. И както го направиха в мача за бронзовите медали на олимпиадата в Лондон миналата година. 

Защо? И докога?! 

За да си отговорим честно на тези въпроси, трябва да признаем: да, има "нещо гнило", но то не беше в Дания. Нито е в Италия. Гнилото е тук, у нас. Корени се в две типично нашенски поговорки: "Не е важно на мене да ми е добре, а на Вуте да му е зле" и "Каквото посееш, това ще пожънеш".

Да почнем от първата. Преди време бившият национален селекционер Радостин Стойчев ми сподели, че харесал някакъв млад сръбски волейболист. Но за всеки треньор и мениджър било пълен кошмар да се ориентира относно качествата на сърбите. Защото на въпрос за когото и да било от тях веднага ще се намерят поне десетина други сърби, които ще почнат да обясняват: "Този е страхотен! Бъдещият Жиба! Феномен!" Дори и да става въпрос за съвсем посредствен волейболист. "А когато попитам българин за някой млад български волейболист, се почва с "Абе, не е зле, ама това не го може, онова му куца...", призна Стойчев. Същото като отговор получавали чуждите треньори и мениджъри.

Така заради типично българската злоба и завист нерядко се провалят трансферите на нашите състезатели. И те остават да "вегетират" в родния шампионат. Без грам самочувствие, защото им е втълпено, че все "нещо им куца". Без добра материална база, без стратегия за превенции на контузиите, без усещането, че са свободни хора, а не роби на проценти, комисиони и всевъзможни чужди интереси. 
Така стигаме до втората поговорка и до обяснението: защо Италия? Защото през последните години вътрешното първенство на Италия е считано за най-силното. Защото италианската федерация задължава президентите на клубовете да увеличават с всеки сезон заплатите на националите. Защото там състезателите работят с мениджъри и се дивят на доживотните договори, с които са обвързани понякога нашите. Затова италианците са винаги с огромно, дори дразнещо самочувствие. Спомнете си арогантния Мастранджело навремето и Бирарели сега! Затова, след като в полуфинала ги разбихме в първия гейм, не им мигна окото и ни го върнаха в следващите.


А при нас стана точно обратното: след първата поредица от грешки последва психически срив. Прав е вицепрезидентът на федерацията Любо Ганев, който дотолкова се ядоса, че не виждал "желание" и "настроение", а момчета изглеждали "стресирани", та чак изпсува като каруцар в телевизионния ефир. Но нека Ганев и останалите членове на Управителния съвет честно да отговорят докъде се простира вината на момчетата и треньора за това положение и докъде тяхната. Да отговорят и какви са причините младите ни момчета, които вече втора или трета година са в националния, все още да "изграждат характери". А в същото време младокът Лука Ветори, когото светът реално забеляза едва преди няколко месеца на Световната лига, вече да е изграден напълно. И да ни разкаже играта!