Tодор Стойков: Младите мислят повече за пари и Фейсбук, отколкото да станат лидери

Един от големите играчи в българския баскетбол - Тодор Стойков, реши да се откаже от активната си кариера. Обявяването на новината бе прекалено емоционално за легендата на Лукойл Академик. Стойков говори за отказването и по още много други теми.

След 19 години в професионалния спорт реши да сложиш край на кариерата си. Какво те накара да си кажеш: “Край, това е моментът да спра”?

- От доста време виждах, че наближава. Още преди година се замислих за това, когато с “Лукойл Академик” станахме шампиони за десети път поред. Обсъдихме въпроса в личен разговор с президента Валентин Златев, той ме помоли да продължа. Казах му, че ще остана още една година, но тя ще е последната. Той отговори: “Добре, само имам едно желание – да вземем купата и да станем шампиони”. В крайна сметка постигнахме целта, макар и трудно. Вътрешно в себе си знаех, че на 3 юни тази година е последният ми мач като баскетболист. ­

Знаеха ли поне твоите съотборници, когато вдигнахте шампионската купа, че повече няма да играете заедно?

- Хората като цяло очакваха това, все пак съм на 36 години. Журналистите ме попитаха след мача какво ще правя, тогава казах, че не съм взел решение. Но моите съотборници знаеха. В съблекалнята преди петия мач от финалния плейоф с Левски им казах: “Момчета, имам една молба. Играйте за отбора, но играйте и за мен, тъй като това е последният ми мач”. След като победихме, ме хвърлиха във въздуха, все едно бях треньор на отбора, а не един от тях. Беше доста емоционално. ­

Натрупа ли ти се умора, или пък вече искаш да отделиш повече време на други аспекти от живота?

- Нормално е човек да се умори. Физически е ясно – не съм на 26, а на 36. Баскетболът се промени, стана по-бърз, с повече физически контакти, различен е от началото на моята кариера. Знаеш, че не съм го искал, но съм извоювал на терена правото да бъда фактор и лидер в един отбор. Аз съм от самото начало на проекта “Лукойл Академик”, преживял съм в себе си всяка загуба и всяка победа. Напрежението и психическата умора може би накрая ми дойде в повече. Когато започнах да ги пренасям и вкъщи, в семейството си – тогава си казах край. Наистина край. ­

Намери ли се някой, който да се опита да те разубеди?

- Доста хора ми се обадиха, с голяма част от тях съм работил – треньори, играчи. Благодариха ми и ми пожелаха попътен вятър в новите начинания, каквито и да са те. ­

Какво ти предстои сега?

- Сега просто направих първата стъпка към нещо ново, като приключих с кариерата си на баскетболист. Искам да се развивам, да избера най-доброто, което бих могъл да правя и да се чувствам щастлив. Ако е свързано с баскетбола, ще помагам колкото мога. Водил съм някои разговори, но предпочитам нещата да се случат от само себе си, а не да натискам сега, ако не му е времето. Със сигурност няма да си стоя вкъщи, имам две деца, които трябва да изхранвам най-малкото. ­

Казват, че един голям играч трудно става добър треньор. Ти замислял ли си се за тази опция?

- Казвал съм вече, че не искам да бъда треньор. От една страна, това е сложна професия, трябва да се отдадеш изцяло на нея, но зависиш и от много други фактори. Освен това треньорите в България нямат възможността да се развиват. В кръга на шегата съм казвал: “Доведете ми за помощници Пини Гершон и Петко Маринов, ще стана старши треньор”. Но не се виждам в тази роля. ­

За съжаление напоследък не само победите липсват, но и празните седалки са повече от зрителите в залата?

- Така е, хората не припознават нови лица. Загубите са повече и феновете се отдръпват. Манталитетът за спорт в България е такъв, че хората ходят по-често, когато отборът печели – така е не само в баскетбола, така е и във футбола, волейбола. ­

Кариерата ти в националния отбор приключи още през 2009-а след европейското в Полша. За 4 години имаше ли колебания и опити да бъдеш върнат в представителния състав на България?

- Само един-единствен ­ на следващата година преди квалификациите Михаил Михов, лека му пръст, ме убеждаваше да играя заедно със Светислав Пешич (б.р. ­ именитият сръбски специалист, който беше консултант на националния отбор) и с Валентин Златев. Отговорих, че не виждам смисъл. Бях твърд, че каквото решение съм взел, не се променя. ­

Ситуацията в националния отбор не е никак приятна в момента – провалихме се в квалификациите, след което Деян и Калоян Иванови обявиха, че повече няма да играят за България.

- За съжаление нещата не са добри и трябва да се променят. Сега не е мое право да коментирам какво се е случило в националния отбор, да го направят играчите. Когато аз бях там, след мач излизах и казвах: “Загубихме, аз съм виновен” или “Спечелихме, всички имат заслугата”. А в този скандал, който се разигра, близнаците поеха целия негатив за сметка на всички останали. Вината е на всички. ­

В момента върви и европейското първенство в Словения. Защо ни няма и къде изоставаме?

- Дисциплината е първото нещо. Виждате, футболният национален отбор е съвсем различен след идването на Любо Пенев ­ играчите са същите, но играят по съвсем друг начин. Големите състави вече губят, по-малките ги гонят. Но ние сме далеч. А промените трябва да са генерални. Но за да се получи голямата крачка, някой трябва да направи малката. ­

Националният отбор все пак е върхът на пирамидата. Дали проблемът не е в това, че основата не е здрава?

- Ентусиазмът за баскетбола за съжаление е спаднал, включително и при вас, журналистите. А трябват деца, които да се запалят и да тренират. Но това е труден спорт, искат се усилия, умения, много натоварване. Налага се да повторя неща, които се говорят постоянно – трябват специалисти, които да работят с младите, но и да имат стимул за това. Младите пък трябва да имат желанието да гонят високи цели. Сега говорим, че те са повече във “Фейсбук”, отколкото в залата. Или пък ако станат играчи, мислят повече за пари и за статистика. Не че това не е важно, и на Запад гледат парите и статистиката, но явно по друг начин ги гледат. ­

Баскетболните фенове във Варна тези дни припомниха твоето обещание да завършиш кариерата си в родния клуб “Черно море”?

- Това е желание на феновете, но въпросът не е само в тях. Все пак ще имам бенефис, прощален мач, би могъл да е с всякакъв цвят на фланелката. Въпрос на желание и от клуба. След като обявих, че спирам, едно от местата, от които не съм чул никой, е моят роден клуб (б.а. ­ разговорът е от петък вечер). Няма как аз да искам да играя с екипа на “Черно море”, ако никой от клуба не е звъннал, за да каже поне едно “Благодарим”. Все пак съм изиграл роля за две титли и три купи в историята на отбора, бяхме хегемон в баскетбола за кратък период от време. Иначе отношенията ни са добри. ­

Има ли по-конкретни идеи и планове за бенефиса?

- Със сигурност ще се случи, кога и как – предстои да видим. Но за мен по-важното е, че потникът с №15 ще излезе от употреба в “Лукойл Академик” и ще бъде закачен в залата, както се прави на Запад. Това е по-стойностно, защото, ако някой някога в бъдеще влезе в тази зала, ще види този екип и ще попита на кого е.

­Преди баскетбола ти си тренирал футбол, бил си вратар. Какво те накара да смениш спорта, който после се превърна в твоя съдба и признание?

- В залата ме вкара амбицията на един тогава млад треньор – Петко Делев. Преди 24 години, когато бях на 12, дойде на стадиона и ми каза: “Ела да пробваш само един път, пък после прави каквото искаш”. Той все още продължава да създава играчи, а в младежките гарнитури най-големият успех от последните години е осмото място на европейско първенство под негово ръководство. ­

Ще остане ли хегемон “Лукойл Академик”, след като ти приключи?

- Лично аз се надявам успехите да продължат – отборът има потенциал, нов треньор, президент, който милее за отбора и иска най-доброто. Дано да има и по-големи успехи, особено в Европа. Победите ще върнат хората. И да не пълним само зала “Универсиада”, а “Арена Армеец”. Дано да се случи това и след като и аз се отказах. Желая го от сърце. Въпросът е другите отбори да гонят “Лукойл Академик”, а не “Лукойл Академик” да отслабва, за да се приравнява към останалите.

Успя ли поне по-големият ти син да те гледа като баскетболист?

- Ами той е на 3 години и половина, идвал е в залата доста пъти. Вече ме пита кога ще ходим на мач. Още не може да осъзнае, че баща му няма да играе на терена. Но пък ще гледа други, а ако иска да види как съм играл, ще се рови в интернет. Като бях млад, ми казваха: “Давай, жени се, прави деца, жена ти ще гледа децата, докато си по лагери”. Но всяко нещо с времето си, така се разви животът. И сега съм щастлив.

Радостин Спасов, "Монитор"