Весела Лечева е родена на 20 май 1964 г. във Велико Търново. Състезателка по спортна стрелба, треньор е баща й - Николай Лечев. Петкратна световна шампионка с пушка, 8 пъти европейска шампионка, носител на Световната купа. На олимпийските игри в Сеул през 1988 г. печели сребърен медал на 50 м с пушка (3x20 изстрела). Четири години по-късно в Барселона през 1992 г. пак изпуска златото и остава втора в дисциплината 10 метра пушка (40 изстрела). Притежава 17 световни рекорда в индивидуалните дисциплини. Номинирана е за стрелец на ХХ век.
От 13 ноември 2000 г. е член на Изпълнителното бюро на Българския олимпийски комитет. Генерален секретар на Българската федерация по спортна стрелба през 2000 - 2001 г. През 2001 г. завършва Националната спортна академия "Васил Левски", бакалавър, специалност "Треньор по спортна стрелба". От същата година е и народен представител в 39-ото народно събрание, където е зам.-председател на Комисията по въпросите на децата, младежта и спорта. На 11 ноември 2005 г. Весела Лечева е избрана за заместник-председател на Българския олимпийски комитет.
През 2005 г. е избрана за народен представител в 40-ото народно събрание. На 8 септември 2005 г. Весела Лечева е назначена за председател на Държавната агенция за младежта и спорта.
Омъжена е за бизнесмена Манол Велев, който на 11 юли 2007 г. бе прострелян в главата пред офиса си в София, но оцеля. Двамата имат едно дете.
Преди седмица Лечева се кандидатира за председател на БОК. Изборът е на 9 май.
- Г-жо Лечева, какво ви накара да се кандидатирате за поста председател на БОК? Дали просто неизчезващото желание да се състезавате, което е присъщо на всеки голям шампион, или наистина искате да промените тази организация, за което имате идеи и възможности?
- Надявам се, че на общото събрание на БОК ще има добро, честно и оспорвано състезание за председателския пост. Вярвам, че там ще се чуят нови идеи и сериозни платформи, защото резултатите от последните игри са катастрофални. Точно тези резултати предопределят предстоящия висш форум на олимпийския ни комитет като изключително важен, дори съдбоносен. След Лондон 2012 се проведе едно събрание със спортните федерации, на което трябваше да обсъдим най-належащите за решаване проблеми на българския спорт. Там аз заявих, че ние - БОК, приемаме отчети за представянето, но всъщност не участваме по никакъв начин и нямаме възможност да влияем върху олимпийската подготовка. Дори формално не присъстваме в нея. Мнението ми е, че олимпийският комитет трябва да има много по важно място в българския спорт и най-вече в определяне на основните цели на олимпийската подготовка и реализирането им.
- Какво в момента точно прави БОК?
- За подготовката на състезателите нищо не прави. Ако трябва да използвам факти - след по-малко от година са зимните олимпийски игри в Сочи. До момента не се е състояло нито едно заседание, на което да се обсъждат спортни въпроси във връзка с участието ни. За него съм почти сигурна, че ще бъде скромно, да не кажа символично. БОК се занимава преди всичко и изключително с изпращането на делегацията и определянето на броя на участниците в нея, които така или иначе са на база постижения през годините и съответните квоти.
- Какво може да се промени в това, защото очевидно тази ситуация не е от вчера?
- Може да се стремим към това, което правят редица водещи страни в спорта. При тях олимпийският комитет е този, който с експертната си готовност и потенциал участва в реализацията на програмата им за олимпийска подготовка. Не говоря само за финансирането, защото моето предложение за равни отговорности на БОК и държавата вече някои профанизират до следното - тя иска просто едни пари да отиват в олимпийския комитет и той да ги разпределя. Далеч съм от тази мисъл. Моята идея, която оповестих преди повече от половин година, е програмата "Олимпийска подготовка" да бъде подготвена и разработена от БОК, а след това да има кой да носи отговорност за резултатите. Именно олимпийският комитет, в който влизат и всички федерации, има силата да бъде обществената организация, която да е фактор в този процес.
- Ако опростим нещата, държавата да се занимава с масовия, детския и любителския спорт, а БОК да поеме изцяло т.нар. високо спортно майсторство и подготовката за олимпиадите, така ли?
- Нещата не са толкова прости. Проблемите в развитието на спорта ни са много и натрупани с години. По отношение на олимпийската подготовка съм категорична, че именно това е начинът, той е проверен многократно в много държави - Франция, Германия, Холандия, Унгария, Полша - всички те могат да бъдат взети за модел.
Олимпийският комитет трябва да е равностоен партньор на държавата, не втори център
на властта. БОК разполага с необходимия експертен потенциал, който до този момент не е използван.
- Какво трябва да се промени в БОК, за да заработи този модел?
- БОК има всичко необходимо, за да заработи моделът. Има и комисии към изпълнителното бюро, които рядко работят. Спортните въпроси са рядкост в дневния ред. А не трябва да е така.
- Вие сте от 2000 г. в изпълнителното бюро на БОК, 4 г. бяхте в изпълнителната власт, въпреки че тогава спортът нямаше министерство. Логичен е въпросът защо не предложихте нищо за тези 12 г., а чак сега?
- Това, което предлагам сега, е и заради горчивия опит, който натрупах. Такъв горчив опит сигурно имат и Лучано, и Свилен (Нейков, спортен министър в правителството на ГЕРБ - б. а.), и Петър Стойчев сега. През четирите години, докато бях в изпълнителната власт, аз имах най-доброто желание да се представим добре на олимпиийските игри в Пекин, да се върнем с повече медали. Няма да детайлизирам нещата, които съм свършила. Мисля, че не са малко. Убедена съм, че Лучано и Свилен също са положили немалко усилия. Но вече е очевидно, че досегашният модел не работи.Той е погрешен. Липсва ни експертното начало. Във всички възрасти. Ще кажа пак нещо, което не се уморявам да повтарям. Ако за управлението на държавата ключовата дума е икономика, то за управлението на спорта ключовата дума е методика. Какво продават нашите треньори навън? Успешния модел, с който в продължение на години печелихме медали. Веднага след Лондон на заседание на изпълнителното бюро предложих промяната, за която ви говоря - БОК да стане равностоен и основен партньор на държавата за олимпийската подготовка. Тогава нямах намерение да се кандидатирам, но срещнах сериозна подкрепа от федерациите. Както и страх от промените в ръководството на БОК. Аз съм убедена, че тези промени са неизбежни. Вижте състоянието на спорта ни. Колкото по-рано ги направим, толкова по бързо ще излезем от дупката.
- Смятате ли, че ще намерите достатъчна подкрепа, първо, за да спечелите избора за председател на БОК, а второ, за да реализирате тези идеи?
- Срещам се всеки ден с представители на всички федерации и с хора, заинтересовани от развитието на спорта. Всички те са напълно съгласни с това, което предлагам, и са готови да работят в тази посока. На пръстите на едната ръка се броят хората, които са по-скептично настроени. Това ме радва. Дори да не успея на изборите, самият факт, че това се дискутира, е безспорен успех.
- Обидена ли сте на някого, че сте в кампания за председател на БОК, а не за депутат?
- На кого да съм обидена? Аз бях номинирана от редица организации. На предишните парламентарни избори имам мажоритарен резултат, който надвишава с близо 5 хиляди гласа резултатите за пропорционалната листа. Щях да съм на избираемо място. Направих си отвод, за да участвам в избора за председател на БОК. За мен Олимпийският комитет е по-голямо предизвикателство от това да бъда депутат.
- Как гледате на предложението на МОК борбата да отпадне от олимпийската програма?
- Очевидно това предложение ни завари неподготвени. Лично видях реакциите, когато това бе съобщено на едно изпълнително бюро на БОК. Представете си колко сме били неинформирани, за да не знаем, че искат да махнат от програмата спорт, определян като най-българския. Това значи, че не се чете, не се използват и малкото контакти, които българският спорт има в международен план. МОК е много постоянен в желанието си да запази духа на феърплей във всеки спорт, както и атрактивността на игрите като цяло. Разбира се, че е имало проблеми с гледаемостта на състезанията, с правилата, с програмата, които не са решавани навреме. Една от основните ми задачи, ако бъда избрана за председател на БОК, ще е да се засили максимално представителството ни в международните спортни институции и контактите с МОК. Много често нещата в управлението на световния спорт се решават от присъствието ни на дадена комисия или конгрес. Не трябва да изпускаме и най-малкия шанс, за да може да участваме в процесите, които се развиват в международните федерации и в МОК. Естествено - трябва да имаме и подготвените хора, които си знаят проблематиката, говорят много добре английски и френски и имат своята аргументирана позиция.
- Споменахте най-успешната олимпиада за България, тази в Сеул. Тя ви беше първата, нали?
- Да.
- Какви бяха емоциите? Първо подобно състезание, съвсем различна страна...
- През двете години преди тези игри почти нямах второ място на състезания, само първо. Това ме направи един от спортистите, върху които беше съсредоточено най-голямото внимание. Още повече че едната от дисциплините ми бе първа в програмата. Тя определяше първия златен медалист от Сеул 1988. Опитваха се да ме подготвят, че олимпийските игри са нещо много по-различно от всяко друго състезание. Аз се опитвах да споря, защото на световно първенство от всяка държава имаше по три участнички, а на олимпиада - само по две. Оказа се, че аз не съм била права. Олимпиадата наистина е нещо различно и специално.
- В какво точно?
- Най-вече - в невероятния интерес от страна на медии и обикновени корейци, който ме съпровождаше навсякъде. Чувствах се като звезда от шоубизнеса, а не като спортист. За мен говореха единствено, че мога да спечеля два златни медала. Аз не летях с основната делегацията, тя беше със специален чартър, докато аз - с гражданска авиолиния. Бях заедно с тогавашния ректор на ВИФ (сега НСА - б. а.) професор Хаджиев. Идеята беше да избегна евентуалния медиен интерес, за да не пострада концентрацията ми. Като кацнахме в Сеул и излязох от ръкава, видях, че там е пълно с народ - журналисти, камери, обикновени хора. Помислих, че чакат някоя музикална
звезда или от киното. Дойде при мен някакъв човек с микрофон и пита: Вие ли сте Весела Лечева? Казвам - аз съм. И в този момент ме погълна цялата тълпа, което ме впечатли. В България тогава нямаше такива неща. Този небивал интерес ме преследваше през цялото време в Южна Корея. Най-елементарното излизане от олимпийското село се превръщаше в проблем - преследваха ме журналисти, а и просто фенове, които искаха автографи. Психологическият стрес беше невероятен.
- Това повлия ли на представянето?
- Сигурно. Сутринта преди състезанието планирахме с моя баща и треньор да отидем на стрелбището много рано, за да избегнем именно този интерес. Станах някъде в 5 часа, та в 6 и половина най-късно да сме на стрелбището. Това не помогна, тълпата си беше отпред. Беше ми трудно да стигна дори до огневия рубеж. Това, разбира се, повлия на представянето ми, станах "едва" втора. Много тежко го изживях, защото за мен второто място беше равносилно на провал. С течение на времето започнах много да си ценя този медал, макар че беше сребърен. Убедих се в това години по-късно.
- Как точно?
- Десет години след игрите в Сеул бях на екскурзия в САЩ, в хубав хотел, край басейна. Един човек с азиатска външност ме заприказва, попита по какъв повод съм там. Казах му, че съм състезател по спортна стрелба. А, така ли, каза той. - На олимпиадата в моята страна имаше една много красива състезателка, ама словачка ли беше, не помня, Лечеба. Казах му - аз съм Весела Лечева. Човекът излезе от басейна, облече си халата, доведе цялото си семейство и помоли да се снимат с мен.
- Значи сте останали популярна в Корея въпреки второто място?
- О, да. Когато бях председател на ДАМС, се обадиха от посолството на Република Корея, че посланикът иска среща с мен. Оказа се, че искат да ме поканят да присъствам на инагурацията на новоизбрания им президент и изключително държали именно аз да отида. Била съм много популярна и корейците настояваха. На церемонията бях до Кондолиза Райс, тогава държавен секретар на САЩ.
- Сеулската олимпиада беше последната "социалистическа" за България. Как елитният спорт преживя прехода?
- Тежко го преживя. Започнаха да се рушат структурите, които организираха спорта. Новите управляващи не предложиха конкретен модел, люшкаха се между това дали да се използва опитът на старото, или да се създаде съвършено нова система. Имаше и идеологически моменти - дай да отречем всичко от миналото. Защо бе, хора?
- Коя титла или състезание ви е оставило най-ярък спомен?
- Не мога да преценя. Може би титлата от едно световно първенство, в Унгария беше. За златния медал трябваше да имаме допълнителна престрелка с друга състезателка, рускиня. Когато отидохме на рубежа, имах чувството, че се определяше не кой да е световен шампион, а кой да бъде коронясан като най-добрия стрелец на всички времена. Такова беше напрежението, желанието да си първи е невероятно силно.
- Вероятно сте се срещали с десетки и стотици велики спортисти. Имате ли си любим?
- Впечатлявала съм се от спортисти, които са имали дълга кариера. Не харесвам тези, които блясват на една олимпиада и после изчезват. Най-силни са ми впечатленията от детските години, може би защото съм се стремила да приличам на тях. Искала съм да се говори за мен, както се говореше за тях. Примерно един Ингемар Стенмарк в ските. Тогава го определяха като скиора на всички времена. Точно по тази причина много се вълнувах, когато от международната федерация ме избраха за един от десетте най-добри стрелци на ХХ век.
- Ските са скоростен спорт. Предполагам, че сте избрали стрелбата заради баща си, но това не е ли прекалено скучен и монотонен спорт? Особено за трениране.
- За тренировките съм напълно съгласна. Но пък състезанията са изпълнени с толкова много адреналин! Те ме зареждаха с невероятна енергия. Никога не съм обичала тренировките, мразех ги. Бяха изключително еднообразни, повтаряш по стотици пъти едно и също, а не е ясно дали на другия ден това ще даде някакъв ефект в състезанието. А и не можеш да предвидиш всичко, което може да ти се случи.
- В смисъл?
- Ами на игрите в Барселона влязох във финала с най-висок резултат заедно с една корейка. Останалите бяха поне на две точки зад нас. А по онова време бях много силна на финалите и затова се чувствах абсолютно спокойна. Корейката беше непозната, което ми даваше допълнително самочувствие, че ще се преборя за златния олимпийски медал. С баща ми имахме горчивия опит от предната олимпиада и засиленото медийно внимание, и се затворихме в една стая цял час преди финала. Тогава при нас дойде един съдия българин, който ни каза, че финалът се отлага с половин час. За мен нямаше никакво значение. После обаче този българин не се върна да ни каже, че отлагането е отменено и се връща старият начален час. Аз си четях нещо, а баща ми излезе да се поразходи към огневата линия. Когато се върна, само по погледа му разбрах, че нещо е станало. Той нищо не каза, за да не ме тревожи, само подхвърли, че не е лошо да тръгваме, за да имаме време за всичко. Каза - да ходим, че другите май се подготвят. Като отидохме, те не само че се подготвяха, ами съдиите вече бяха дали команда за пробни изстрели. А преди това има и команда за подготовка, двете са по пет минути. А аз имам нужда от време да си подредя нещата по определен начин, както съм си свикнала, като не забързвам, за да не ми се ускори пулсът, че това е фатално. Успях да направя всичко за две минути, останаха ми три за пробни изстрели. Гръмнах само два пъти, ударих две деветки - една вляво, другата вдясно. Нито можеш да си коригираш оръжието, нито нищо. Целият финал ми мина като на филм, сякаш някой друг стреляше, не аз. Беше абсолютно безразборна стрелба. Усещането ми беше как за един миг изчезва всичко, което съм постигнала през последните четири години. И тогава в последните изстрели ми дойде някаква сила, не знам откъде. Три десетки, при това 10,4, 10,5 и 10,6. Те ме върнаха в битката и станах втора. Но стрелях като в някакъв сън. Не го коментирах това, за да не излезе, че се оправдавам.
- Значи са инфарктни и вашите състезания?
- О, да. Имаше един китаец на игрите в Сидни, стреляше с Таню Киряков. На онзи му трябваше осмица, за да е шампион. Удари шестица, шест и нещо и припадна - направо там, на огневия рубеж.
- Сега не ви ли липсва стрелбата?
- Не. Нямам мотивацията. Аз стрелях, за да побеждавам, не за удоволствие.
- Броили ли сте колко изстрела сте направили през кариерата си?
- Не знам. Сигурно милиони, може и повече. Но от спорта са ми останали само положителни емоции.
Едуард Папазян, "24 часа"
Последвайте каналите ни в:
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)