Матей Казийски: Славата не ме промени

Едва ли в момента има българин, който да получава толкова суперлативи, колкото Матей Казийски. Едва 23-годишен, софиянецът вече е най-популярният волейболист в света.
Всички фенове на този спорт говорят за него след невероятния първи сезон в италианския Тренто, който завърши с историческата титла за клуба. Медиите на Ботуша го определят като извънземен, безпощаден и разрушителен.
Всъщност Матей бе голяма звезда още преди да е записал първата си точка в Серия А1. Трансферът от „Динамо" (М) държа в напрежение десетки клубове. Въпреки огромното внимание Казийски се държи по същия начин, както и като се запознахме преди 5 г. Само е малко по-делови заради липсата на време.
Разбрахме се за интервю в рамките на 30-40 минути след една от тренировките на Тренто преди втория мач от финала. Разговорът започна от колата и продължи над 2 часа Златното момче на волейбола ни е все така скромно и същевременно страшно уверено в себе си. Спазва стриктно пътните знаци и небрежно пропуска всяко телефонно обаждане.

- След 2 години в руското първенство пристигна в Италия. Ако трябва да използваме езика от любимите ти компютърни игри, харесва ли ти новата версия?

-  Определено. Не говоря само за държавата, а за волейбола тук. Видях и научих много неща. Срещнах нови състезатели и един различен стил на игра. Изключително съм доволен, защото израснах доста. Освен това постигнахме невероятен успех. Тренто от 8 г. опитва да се мери с големите. Бил е близко, но все не го е постигал.

-  Имаше невероятна еуфория около пристигането ти в Тренто. Сега, след като стигнахте финала, феновете те боготворят...

- Ами първоначалната еуфория беше заради цялата сага около преминаването ми в клуба. Сега наистина е нещо невероятно.

- Феновете имат песни за всички в отбора. Ти знаеш ли тази за теб?

-  Честно казано, не. Но фактът, че скандират имената ни и пеят песни, много ни радва, защото знаем, че го правят от сърце.

- Вече си със статут на суперзвезда, и то в меката на волейбола. Промени ли се нещо в теб?

- Не, продължавам да съм си същият човек. Истината е, че наред с това голямо внимание идва и една огромна отговорност. Защото трябва да продължавам да играя добре и още по-добре. Споменахме хубавата страна - колко ми се радват. За да се стигне дотук обаче, е имало страшно много работа.

-   Една поговорка гласи "Няма пълно щастие". При теб кое убягва?

- Много вярна поговорка. Зависи как гледаш на живота, но, общо взето, винаги ще намериш нещо, което ти липсва. Естествено, веднага мога да кажа, че за мен това е семейството. Но пък това е животът на спортиста и всеки трябва да свиква с тези неща.

-  Тренто е повече за улегнали хора. Това спокойствие, което цари тук, не идва ли в повече на млад и не семеен човек?

- На мен ми допада. Освен това просто не стигам до там, че да тръгна по дискотеки, барове. В малкото случаи, които сме излизали, все сме намирали начин да се развлечем.

- Хазяите ти запалени ли са по волейбола?

-  Абсолютно, не пропускат мач. Казват се Франко и Елза, изключително свестни хора. Още от първия ден ми помагат много и аз съм им изключително благодарен. Готвят ми, насреща са за всичко.

- Руската кухня не ти понасяше много. Какво е отношението ти към италианската?

- Единствено диетата

ме спира да не ям непрекъснато

Всичко е невероятно вкусно, като се почне от пастата, мине се през гащите, които обожавам, и се стигне до месата.

-   Прекарвате ли достатъчно време заедно с приятелката ти Соня?

-  В началото на сезона бяхме повече разделени. Сега е доста по-добре, защото тя започна двумесечна специализация в Италия. Поне в края на седмицата сме за по ден-два заедно. Което си е пак нещо.

-  Тя как приема цялото това внимание към теб? Ревнува ли от фенките ти?

- Не е ставало дума как го приема. В това няма нищо странно и нередно. В крайна сметка не съм тръгнал да се хвърлям на врата на всяка срещната. Въпросът опира до доверие и аз смятам, че заслужавам нейното. Верен съм й и я обичам.

- Заедно сте от доста години, мислите ли вече за семейство?

-  Още ни е рано за тези неща, има време.

- Записа ли се вече в университета на Тренто?

- Да. Никак не е лесно, понеже трябва да се справям с италианския. Все още не съм се явявал на изпити, но бях на лекции, набавих си всичките материали.

-  Решението ти да следваш в Тренто, изглежда, е ясен знак, че нямаш намерение скоро да напускаш отбора...

- Можем да го кажем така, за да е ясно: "Догодина със сигурност Матей ще играе в Тренто”.

-  Да се върнем пак на трансфера ти в клуба. Това, което стана миналото лято, може да се сравни с филмова копродукция между Италия, Русия и България. Да очакваме ли още епизоди?

-  За мен този филм приключи в момента, в който излязох с екипа на Тренто. Дали ще има продължения, обаче не знам. Знам, че бях в пълното си право. Подкрепиха ме международната федерация, нашата, както и всички инстанции. Имах право да търся свободата си от Славия. Това е правото на всеки човек да решава собствената си съдба. Не е правилно някои да живеят на гърба на други
Понеже са шефове на клуб, да изкарват пари от нас, които си даваме здравето.

- Имаше много коментари и в медиите, че правиш голяма грешка с отиването в един, цитирам, "посредствен отбор"...

- Спомням си много добре. Дори написаха за Тренто, че е българският вариант на Пирин Разлог. Още тогава казах, че хората, които правят тези коментари, не са наясно с волейбола. Сега се потвърждава, че съм постъпил правилно. Говореше се, че други хора ми влияят, което е обидно. От самото начало знаех много добре къде отивам, с кого ще играя, с какви хора ще работя. Дори и да не бяхме стигнали финала, нямаше да съжалявам за избора.

-  Радостин Стойчев очевидно е много важна фигура в твоя живот. Откога всъщност се познавате?

-  Познаваме се от 5-6 г. Той стана треньор на Славия , а аз бях в Лукойл-Нефтохимик. След това се върнах в и тогава започнаха отношенията ни. Радо ми помогна много с опит и знания за този волейбол, който се играе извън България. Подписах с Динамо (М), той също получи продължение да работи там като помощник-треньор, което беше изключително полезно за мен. Винаги беше готов да помогне, да ми дава наставления. Много професионално следеше за всичко около мен.

- Приятелството не пречи ли в работата?

- Хубавото е, че и двамата имаме умението да разграничаваме двете неща. Когато влезем в залата, си вършим работата професионално. Той е треньор, аз изпълнявам. Извън залата у него открих страхотен приятел, на когото имам огромно доверие.

- С Владимир Николов от 5 години делите стая в националния. Сега сте в един клуб, а се очертава да прекарате и лятото заедно. Не си ли омръзвате понякога?

- Често се шегуваме с него на тая тема по време на дългите лагери. Но за мен е удоволствие да работя с Владо, защото е професионалист. Това, че се познаваме толкова добре, помага и на игрището. Понякога можем само с един поглед да се разберем.

-  Бързо трябва да превключите на вълна национален отбор. Какви са очакванията ти от това напрегнато лято?

- Първо трябва да се фокусираме върху европейската квалификация. Надявам се на олимпиадата да постигнем нещо значимо.

- Какво се крие зад това, че често забиваш с лекота над блокадата на съперника. Че можеш да пипнеш маркер на височина 3,70 м?

-  Първо, аз съм дете на двама бивши волейболисти. Така че генът си казва думата. Второ, скачам и забивам от 9-годишен. Тренирам толкова време вече, но продължавам да го правя със същата любов. Имало е страшно трудни моменти, когато си казваш: "Ох,не мога повече."

- Идвало ли ти е някога да се откажеш?

-  Естествено. При всеки има моменти на разочарование, че не е постигнал това, което иска. Сигурен съм, че в кариерата на всеки спортист понякога всекидневните трудности идват в повече. Точно тогава обаче се проявява тази любов. Това, което първоначално те е подтикнало да се хванеш с този спорт. И ти продължаваш.

Стефан Чолаков, в-к ”24 часа”